Прахосница

Никой не може да я обвини, че прахосва дните си в мечти и надежди. Тя просто търси щастието. Знае, че живота всеки ден предоставя вълшебни мигове и иска да ги сподели с някой. И го търси. Понякога хората я наричат вещица, защото вижда надежда там, където празнотата царува и чете думи там, където тишината се просмуква като влага. Нейният свят често намира допирни точки с реалността и това я прави различна. Малко по-различна от всички останали. Тя не бездейства, а чака търсейки. Докато търси, тя чака да бъде намерена. Обича да се усмихва. За нея дните са поредното приключение и с нетърпение поема по пътя, с надеждата да я отведе някъде, където може би някой я чака търсейки.
Никой не може да я обвини, че е наивна, защото обича. Бе преоткрила всевишната любов по един особен начин. Обича всички и всичко, дарява любов и в замяна нищо не иска. Докато търси с кой да изживее вълшебните мигове на живота, тя ги дарява и това и дава сили в търсенето й. Понякога се намираше някой и друг заблуден търсач, с който да сподели душевна храна. Това се случваше на някоя слънчева поляна отстрани на пътя или привечер на езерния бряг. Скоро поемаха по пътя, който сами чертаят с пожелание за слънце и дъжд, когато се нуждаеха.
Никой не може да я обвини, че е луда, заради неспособността си да изрази мислите си разбираемо. Защото тя просто не мисли, а изразява чувствата си. Водни кончета танцуват над главата й и тя знае, че някой ден ще го срещне. А този ден наближава. Колкото и обвинения да изсипваха върху главата й тя знаеше и никога не се отказа.
Прахосваше само сълзите си. Понякога и усмивките си. Понякога това я нараняваше. Понякога я нараняваха. Но тя знаеше. Блясъка в очите и бе толкова уверен и пленяващ, че когато я зърнах онемях. Тя сияеше. Помня я. Дори в този момент я виждам пред себе си как е коленичила на тревата със светло зелена рокля. Говореше си нещо с водните кончета и това я изпълваше с блаженство. В червените й коси се преплитаха няколко жълти цветчета, а очите й . .
Олицетворение на Майката земя, събрали в себе си мъдростта на хиляди поколения жени и чистотата на водата. Погледна ме с лека усмивка, стана и продължи търсенето си. Никой не може да я обвини, защото тя е самото обвинение.
Тя е красотата и горчилката, гръмотевици и дъга.
Тя е както любов и живот, така и вечна самота.
Нейното име е Прахосница - дъщеря на Луната и Майката земя.
Обречена да търси любовта на мъжа. .

Като дим в мъгла.

Усещам как димът бавно се разлива в устата ми, надолу по гърлото ми и се разбива в стените на дробовете ми, като вълните в скалист бряг. Нищо няма около мен. Самата аз съм сива сянка разтваряща се в непрогледната мъгла. Времето тук е спряло. Единственото нещо, което напомня за времето като нещо преходно е догарящата цигара. Единствения спомен за мен са проблясъците на пламъка от допира на цигарата до устните ми. Стъпките ми не вълнуват никой. Никой не ги чува. Просто момент запечатан в мъглата. Разливаща се апатия с примес на радост. Радост, че съм още жива и мога да мечтая, мога да чертая пътя си. Мога да отида където си пожелая, защото около мен няма нищо. Харесва ми да пуша. В цигарения дим има някаква скрита философия и лека носталгия по всичко отминаващо. Като човешкия живот. Един по- привлекателен начин за отмерване на времето, но не на онова време, което отминава безпомощно, а на онова, което предстои. Защото цигарата рано или късно свършва, а след нея винаги има още една. . И всяка има история. И тази история е част от друга история, като малък пейзаж от картина. И всички сме част от нея. Като дим в мъгла. . Изкачвам стъпало след стъпало. Отново съм там - на прага на тишината. . Каквото и да правя винаги се връщам там. Колкото и пъти да се завърти стрелката на часовника. Ограбеност. . Спомен заключен в сапунени балончета. И всичко се свежда до един Повтарящ се мотив. Отново и отново. Като стрелката на часовника. Като цигарения дим. . Като дим в мъгла . .

В дупката на геврека .

Приглушиха музиката до тънък едва доловим звук. Осветлението се насочи към оръфания фотьойл с микрофон пред себе си. Всички жадно впиха погледите си в него и пружините пукаха от напрежение. Тълпата копнееше. Тълпата се нуждаеше. Тази вечер бяха четирима. . Някой изрече нечие име, някой седна на фотьойла. Някой изрече хиляди думи лишени от смисъл. . Тълпата полудя. Ръкопляскаха, викаха, разливаха пенливи напитки по себе си, по устните си. Някой изрече второ име. За втори път всички изригнаха. Познаваха това име и знаеха, че то им дава това, от което се нуждаят. Някой пое микрофона и потопи тълпата в психотичното. Омагьосваше ги с гласът си. Следваха извивката на звука, гладно ту се надигаха , ту се снишаваха. Някой свърши върху тях и те бяха доволни, но не и сити. Нуждаеха се от още. Изречено бе женско име. . Нищо не се случи. Някой повтори името, онова женското. Отново нищо. Озлобени погледи проникваха във всеки ъгъл, всяка пролука. Търсеха я. Името бе повторено трети път. Тогава в тълпата настана смут. Някой се опитваше да си пробие път през нея, но сякаш не бързаше. Хората се блъскаха по вратите за да я видят, изпиваха я с поглед. Аз не я видях, но чух гласът й. . . . Един по- привлекателен начин за отмерване на времето, но не на онова време, което отминава безпомощно, а на онова, което предстои. Защото цигарата рано или късно свършва, а след нея винаги има още една. . И всяка има история. . Преливам . . - продължаваше да говори тя. Седеше на протрит, червен на места кафяв фотьойл, поставен в ъгъла между вратата на съседната стая и стълбището. Стаите бяха 3 - всяка носеше своя собствена емоция, своя история. И трите бяха празни. Всички стояха в коридора насядали на земята, някои прави и всички бяха гладни, с широко затворени очи поглъщаха всяка нейна дума, сякаш ако спреше да говори за миг щяха да погълнат нея. А тя седеше. С микрофон в ръка и говореше. Говореше за любовта, за истината, за водата. Разказваше истории и приказки. Говореше понякога сложно и неразбираемо, в следващия момент сякаш пееше приспивна песен. Те бяха нейни слушатели. Те бяха нейни. Контролираше ги чрез думите си, чрез пълнежа който влагаше в тях. Играеше си с душите им. Бъркаше дълбоко в раните, буташе всичките им защити и след това ги люлееше в прегръдката си. Те я обичаха и в същото време искаха да я видят разкъсана, страдаща. Искаха да задоволи всичките им нужди, перверзните им копнежи. А гласът й..Той трептеше във въздуха като пеперуда. Пеперуда, която ни пренасяше от свят в свят, от вълшебен момент в спомен, и отново в бъдещето. Тълпата гледаше и не можеше да повярва. Наблюдавах обърканите погледи, които бавно преливаха в гняв. Те не искаха вече да слушат за любовта. Не искаха да слушат романтичните виждания за живота на едно момиченце. За момент тя замълча. Вдигна поглед от тефтера си, затвори го и го пусна на земята. Огледа лицата на хората около нея. Тълпата притихна в очакване. Тогава тя заговори отново. Този път гласът й не се носеше като пеперуда. Този път удряше. Отново и отново и отново. Тълпата кървеше и беше щастлива. Точно това искаха - гладни и жадни за болка и отчаяние, единствено разпознаваха цвета на кръвта и агонията като емоция. И тя безпощадно ги удряше с думите си. Пак и пак и пак. Стичаха се от устата й и заливаха хората срещу нея, бавно всички се давеха. Проникна в главите им и изрече на глас най- черните им желания. Изричаше ги, рисуваше ги във въздуха, а тълпата стенеше. Клатеше се в ритъм, отвратена от себе си, засрамена и сита. . Тя стана остави микрофона, качи се по стълбите и се стопи в нощта. Объркана и задоволена тълпата се пръсна. Изчезна, сякаш минаваше през стените. Приглушената музика се разтвори в пространството и настана тишина. От време- на време се чуваха леки стонове идващи от микрофона, сгушил се в скута на все още осветения фотьойл. .

В лудостта си отново преливам, давя се в нея, увивам пръсти около врата й, стискам и стискам, докато дъха ми не секне.
Отново, отново и отново.
В думите си изливам нещо, някаква отрова, губя се в тях отровена, отново по земята коси, кървави дири. Отново се докосвам до психотичното. До онази лудата, непозната. Онази черната. Смея се, радвам се, а тя ме гледа завистливо. Обичам, а тя изгаря от омраза. Протяга ръце към мен и аз отново преливам, отново се давя, оплетена в косите й, давя се в кръвта й. Моята кръв.
Крещя и звук не излиза, боря се, боря се със себе си. Отново и отново, ден след ден. Тя винаги е там, тя винаги ме дебне, тя винаги протяга ръцете си към мен, тя винаги ме оковава, тя винаги е в мен. . Онази другата, лудата, психотичната. .

Когато мразим , Когато обичаме , Когато сме истински , Когато рисуваме светове , Когато търсим себе си , но намираме само една тишина , Когато преливаме , а искаме да сме празни , Когато танцуваме , Когато плачем , Когато търсим , Когато чакаме , Когато прощаваме и протягаме ръка към чашата , Когато нощем се молим , Когато всяко Сега е просто отминало бъдеще , Когато . .

Първи сняг

Мислите й блуждаеха някъде. Някъде далеч от студа, далеч от бавно нижещите се минути. Опитваше се да бъде далеч и от мисълта, че той няма да дойде. Чакаше. Разглеждаше различните изходи от ситуацията, сякаш четеше задните корици на книги в някоя прашна библиотека. „Чакам още 10 минути и тръгвам към спирката и няма да му пиша повече” – опитваше се да заблуди себе си, но и тя и часовника и гарата знаеха, че ще прекара много часове преди наистина да тръгне към спирката. Раздвоена пушеше цигара и се молеше да не дойде, докато го чакаше.
Усети вибрация в джоба си. Непознат номер.„Да вдигна или не” – мислеше си, докато натискаше зелената слушалка. Това беше той.
След няколко минути той стоеше пред нея, усмихваше се смутено, няколко пъти се извини. Наистина съжаляваше, че я бе накарал да чака. Но тя не се сърдеше. Напротив. Радваше се на възможността да остане за миг сама с мислите си, с лудостта си. Тръгнаха. Няколко пъти сменяха посоката, гледаха се смутено, едва се заговаряха. Накрая намериха това, което търсеха. Озоваха се в един кръг. Все още смутени, седяха един до друг. Усмихваха се. На себе си, един на друг. Тръгнаха си. Пиха чай. Пиха бира. Играха си с пчелите. Беше забавно. Смяха се. Притесняваха се. Сменяха моментите с други. Връщаха ги. Радваха се. Понякога бяха и тъжни. Сбогуваха се с пчелите и слязоха по стълбите на долу. Седнаха. Далеч един от друг. Тя запали цигара. Приближи се, под претекст, че не чува какво й говори. Искаше близост. Не можеше да се владее. И това я натъжи. Седяха един до друг. Усещаше как сърцето и биеше силно. Не й достигаше въздух. Трябваше да се махне, да избяга. Не помръдна. В очите му четеше своите желания. И това я натъжаваше. Страхуваше се. Мислите й. Желанията й. Плашеха я. Не можеше да удържа емоциите си. Страхуваше се. Имаше нужда от нещо повече. Да го хване за ръка, да го прегърне, да се сгуши в него. „Това е грешно” – шепнеше глас в главата й. Опитваше се. Опитваше се да не го прави. Той виждаше всичко това. Вътрешната й борба. Усещаше я. При поредния прекратен вътрешен порив тя се опита да сгуши ръцете си в шала. Той я докосна. Хвана ръцете й. Той направи това срещу, което тя се бореше. За миг не дишаше, не мислеше. За миг я нямаше. Погледна го, той също беше смутен. Също водеше вътрешна борба. Също се страхуваше. Всички стени, които издигаше цял ден, бяха сринати с едно докосване. Край. Тя вече бе негова. Сгуши се в него. Той я прегърна. Стояха така. Прегърнати. Без думи, без погледи. Само те. Само топлината на прегръдката. Само тя и той. Някъде около тях имаше хора, някъде около тях се чуваше музика, някъде около тях някой четеше нещо, разказваше история. Но всичко това не беше важно. Те спечелиха. И сега се наслаждаваха на малката си победа. Само те и никой друг. Страхуваха се да не се наранят. И двамата бяха толкова крехки. Ето я и първата целувка – плаха, красива,тяхна. Техният момент. Станаха. Излязоха на вън. Вървяха известно време без да кажат нищо. Страхуваха се от думите си – те можеха да раняват. А в момента бяха доста раними и открити. Спряха. Спряха на средата на тротоара. Отново се потопиха в обятията си. Имаха нужда един от друг. И стояха така. Само двамата. В техния свят нямаше никой. Нито минувачи, нито улица, нито трамвайна линия и трамвай пълен със зяпачи. Бяха само те двамата. И си бяха достатъчни. Заваля. Заваля сняг. Смееха се, радваха се един на друг и на снежинките, които се сипеха на парцали над тях. Останаха дълго. Така, само двамата. Достатъчни си. Прегърнати. Всичко беше така както трябва да бъде. Без излишно. Без прекалено. Това беше техния момент и те останаха в него. Снегът все повече и повече се трупаше. Техният образ бавно избледняваше. Постепенно и минувачите спряха да ги забелязват. Просто минаваха през тях. А те останаха там – в своята пълнота. Там в техния момент, който отдавна беше отминал, молейки се никога да не свършва..

Мислех си за времето, което прекарваме заедно. То е толкова малко, на пръв поглед незначително, но истински ценно. Това е точната дума - истинско. Колкото и думи да хабя в празни редове, то си остава там. Времето. То си е наше, мое и твое. И това го прави толкова истинско и ценно.
Мислех си за разпокъсаните маргаритки и за разпокъсаната ми душа. Странно е. Болката е непоносима и въпреки това аз не спирам да се усмихвам. На теб, на мен, на нас, на времето което имаме. Нашите моменти. Нашата тишина..
Мислех си за начина по който обичам. Начина, по който любовта ми говори и ми дава живот.
Мислех си за това как хората не разбират начина, по който те обичам и най- вече това, че ми стига веднъж годишно да прекарам 2 часа с теб.
Това ми е достатъчно. Достатъчно за да ми дава живот, да ми дава сили, да поддържа пламъка жив.
Мислех си за това как винаги прекарваме време заедно, когато най- силно имам нужда от това.
Всеки път съм разпокъсана на хиляди парчета, на хиляди мисли, на хиляди чувства.
Но щом те видя и сякаш всичко избледнява, всичко се нарежда.
Нещата вече не изглеждат толкова.. толкова сиви и сериозни и започвам да се усмихвам.
Мислех си за начина, по който ме зареждаш с най- чистите и блажени емоции, със спокойствие и любов към теб и живота, дори към мен самата.
Мислех си за чувството на ограбеност, след всяка раздяла и как всеки път се усилва.
Мислех си за това как винаги намираш точните думи, а в миговете когато думите са излишни - точния поглед, който достига до места в душата ми, до които сама аз не се бях докосвала, дори не знаех за съществуването им.
Мислех си за нас. За онова "НАС" , което обществото смята за болезнено и нелепо.
Но всъщност то е толкова истинско и толкова успокояващо и подаряващо.
Мислех си.. колко щастлива се чувствам, когато си наблизо.
Мислех си за това, колко сме открити един към друг и крехки, пазещи се, треперещи един на друг да не се нараним.
Мисля си разни неща.. Чувствам ги..
Мисля си как бих могла да изброявам цяла седмица какво мисля и чувствам за теб и нас.
И колко си специален за мен.
Ще завърша с нещо старо и точно за теб написано :
"Блажена ще се нарека, защото те обичам и в замяна нищо не искам. Любовта ми към теб ме зарежда всеки ден, достатъчно ми е да знам че някъде те има.."

Дъждовното момче от дъждовната долина, с голямото сърце и песен под ръка.
Сърцето ми разтуптя щом в нощта те съзрях.
И капки зарониха и по моята глава.
Малки зрънца душевен мир потънаха в бездушната земна шир.
Онази магия на есенната нимфа обгърна света ни и спряха да капят топли сълзи.
Нагоре поглед вдигна, усмивка- широка и топла, искрена.
Забарабаниха студени зрънца живот по кожата и скриха се демоните зли дълбоко в необятните прашни редове.
Искаш ли да танцуваме?
Танцувай с мен чак до сутринта, недей да пускаш ръката ми дъждовно момче.
Потопи ме в мечтите си, потопи ме в чувствата си. Нека се удавя.
Оргазъм след оргазъм. Душевен мир. Пълнота.
Просто една тишина ..

В думите си чета разочарование. Пореден миг на душевна нищета, празнина. Мисъл след мисъл. Удрят се в стените на съзнанието. Мисъл след мисъл. Разпокъсани емоции. Прах в очите, пепел в сърцето. В думите си чета утрешния ден. Като днешния. Отново празен. Плаках. Защо ли? Виках. Защо ли? Някой чу ли, видя ли? Душевен миш - маш. Някъде в депресията или просто мисъл. В думите си чета отчаяние, а в чуствата си раздвоение. В думите си виждам пореден опит за спасение.

Приятел : Приказки от Света на Тишината

Малко след като Бети се разболя, той се появи - Приятеля.
Изгладнял чаровник, но и много страхлив.
Дълго време ми отне преди да спечеля доверието му, случи се с падането на първите листа.
Когато Бети умря, той бе до мен, макар и безмълвен. Гледаше ме с големите си тъжни очи. Безпомощен, че не може да спре сълзите ми.
Веднъж дори ме спаси от едно куче, което бе попило злобата и лудостта на стопаните си. Бяха го превърнали в пазач, отнемайки му душата.
Приятеля имаше душа, малка и страхлива, но топла, изпълнена с любов.
Когато ме видеше тичаше към мен от радост, а когато закъснявах, сядаше на средата на улицата и не отместваше поглед от завоя, в очакване на появата ми.
И аз винаги се появявах.
Той обичаше децата. Играеше си с тях. Взаимно си носеха радост.
С появата на снега той изчезна.
Една вечер, когато се прибирах приятеля го нямаше, на сутринта разбрах, че съседи са го отвели някъде да става пазач.
Пречел им лаят му, завиждаха на свободата му.
Никой не ми каза къде е.
Повече не го видях.
Чудя се дали ме помни.
Дали носи в себе си спомена за мен, както аз за него.
Дали ако го видя ще го позная. Дали той ще ме познае.
Първите листа отново падат. Надявам се да е добре.
Надявам се макар и пазач, да е успял да запази душата си. .

brief emotion

free to feel
free to breathe
free to smile
free to cry
free to laugh
...free to let myself be

....I am free to love..

Unite

Връщам се често към онези бистри дни,
обичам когато обгръщам спомена
в мислите си, в търсене на скрити, забравени истини...
Сякаш пречистени са от непокътнати извори
знам свободен съм, да дишам когато
красиви, изписани фигури виждам в очите ти...
Близки ги искам да видя себе си в тях,
сам усещам, че нуждая се
далече или наблизо си там, знам че пак сме под едно небе...
Може би това е причината дъха ми да обича тъжно сричките
ръката да изписва думи с обич, желая изминал
търся - нов ден с теб...
И знам мечтите на лист да изпиша
не стига, нещо губи се в мен,
но пак песента ги докосва
търся погледа, който ме прави човек...
Добър или не? моля луната да бди над теб, искрено
и откровен, признавам,моето слънце в студения ден (си) повтарям
искам те...

Loading in progress

Някъде между съня и реалността

Оглеждаш се, търсиш ме там сред тълпата.
Виждаш ме, усмихваш се и тръгваш към мен.

Стреснато обръщам се, очите ти-
по- прекрасни и от слънчев ден.
Докосват ме, събличат ме, отприщват страстта ми.

Малко по детски, малко на шега, прегръщаш ме,
галиш пръстите ми, косата ми.
Харесва ми, не спирай.

Колко неусетно минава времето-
гледай изгрева дойде.

Нека слеем душите чрез телата си:
Под полъха на морския бриз,
под слънчевите лъчи,
под напускащата ни нощ.

Нека докоснем звездите,
Оргазъм сред звездите.
Докосваш ме, не спирай. Харесва ми.

Накарай тялото ми да се гърчи от удоволствие,
душата ми да запее, сърцето ми да спре.

Направи го бързо, нежно, хапи ме, притисни ме,
нека бъде грубо, силно, понякога и бавно,
изпепеляващо, задъхано, влюбено.

Направи го така както искаш,
но побързай.

С изгрева идва и съня. .

Огледалният свят на пътешествието

В светлините на града къпя се.
В уханието на живот и сбъднати мечти.
И влака носи ме, в своята песен крепи ме.

Пренася мечтите в реалността и прозореца-
огледало на мислите ми рисува ги в приказни багри.
Лек полъх прокрадва се нейде между стените.
Фалшива усмивка и ето ги-
далечен кикот и колективна еуфория,
опърлени мечти и кратки емоции.
И ето ги- светлините на града.
Омайни със своята яркост.
Суетни, измамни, крадливи, грабят мислите ми.
Понасям се, а влака лети ли,

лети . .

you and me. .

На стълбите, на прага на тишината, обгърната в дим писмо ти пиша
За дните, за нощите, песните, звездите, за прегръдките, целувките, думите, погледите.

На прага на тишината, във вечността, на пътя на сътворението, обгърната в дим, писмо ти пиша.
За чувствата, мислите неизречени, отминали в забрава заключени.
За копнежите споделени, изживяни в спомени превърнати.
За тихите стонове, милувките, смехът в безгрижие родени, в самотата заровени.

На стълбите в хармония със себе си и дъх притаила, с последни сили писмо ти пиша.
За нощта, за песента на вятъра, за света, живота, за смъртта.

На прага на тишината отричам се от теб, от мен, от любовта.

.

В прегръдката на деня. .

Не убивай детското в мен.
Нека танцувам със сапунените балончета.
Нека бъдат толкова много, че да се изгубя сред тях.
В цветовете им, в мириса на лято.

И щом се пукнат – прегърни ме, целуни ме.
Ще положа глава в ръцете ти.
В очите ти – моята усмивка.
В косите ми – твоите устни.

В ритъма на танца, така ми харесва.
С целувки нежни, целувки тихи.
Чак до оргазъм и след това.

В очите ми – твоята усмивка.
В нощите ти – моите устни.

Прекрасна си [ Фани ]

В очите ти – губя се.
Прекрасна си – пак ме целуни.
Усмивката ти – зарежда ме.
Прегърни ме, стопли душата ми.

Къдриците ти – нежно галят лицето ми.
Прекрасна си – докосни ме.
Топлината на тялото ти – възбужда ме.

В устните ти – потапям се.
Прекрасна си – погледни ме.
За теб тупти сърцето ми.

За тебе малка Фани. .

..Но няма песен без край

Къде си сега Тишина? Къде е Вдъхновението?

Защо Детето не плаче вече, къде му е куклата?
Къде са парцалените кукли и плюшките?
Къде си Вдъхновение?? Защо ме остави?

Защо Детето вече не се смее? Къде са таласъмите под леглото?
Уморих ли те с моите драми и капризи?
Къде е Суетата? Къде са Блажените моменти?

Толкова е тихо, че чак нищо не чувам..
Толкова е изкуствено, че чак не мога да заплача..

Фани

-Какво правиш?..

Подскочих от ужас.
-Какво правиш?- попита тя и седна до мен.
-Гледам звездите и търся моята.
-Хмм. Нима си имаш звезда. – отвърна с леко недоверие. – Само ти, или всички си имат звезди? Аз имам ли? Коя е? Покажи ми я.

Тя винаги задаваше въпрос след въпрос и никога не чакаше отговор. Не й и трябваше. Тя знаеше отговорите на всеки въпрос, който задава. И когато се намереше някой смелчага, който да й даде отговор, различен от този в главата й, тя направо го изяждаше жив. Разкъсваше го с думи, докато не се съгласи с нея. Тогава със самодоволна усмивка възкликваше – „Аз винаги съм права” и палеше цигара.
Такава беше тя- малката Фани. Тя всъщност не беше малка. Утре е рождения й ден и става на 21г. Но външният й вид наподобяваше по-скоро на 14 годишна девойка. Ниският и ръст, луничките и вечната й усмивка на фона на червената й коса, често обърква хората. Тя е едно дете- безгрижно, невинно, свободно дете на 21 години.

-Коя е моята звезда? – попита пак.
- Не знам. Ти коя си избираш?
- Как бих могла да си избера само една звезда и да бъда нейна завинаги и тя моя..? Бих искала никой да не ме притежава и аз да не притежавам никой. Колко хубав щеше да е света, не мислиш ли?

Всъщност не мислех. Наблюдавах как всяко едно движение на тялото й е съвършено, появило се в най-точния момент. Прекрасна е.
И как очите й блестят на лунната светлина. И как сладко се мръщи носът и устните й, когато се мъчи да си спомни нещо. И как отмята коса зад ухото си, когато е притеснена или се срамува, или когато иска нещо, но не знае как да го каже.

-Имаш ли цигари?
-Имам. В чантата са.
Отвори внимателно чантата ми и извади две цигари. Едната сложи зад ухото си, а другата- запали. Пое дълбоко въздух и се загледа в далечината, сякаш чакаше някой всеки момент да се появи от нищото. Бавно отпусна дробовете си и димът напусна тялото й. Засмя се.

- След тежък ден, първата цигара има вкус на мед. Днес чаках да се появиш в магазина, а ти не дойде. Какво стана?
Замълчах. Страхувах се да й отговоря. Не беше готова да чуе мислите ми.
- От колко време се познаваме. – попитах след малко.
- От цяла вечност. – и загаси цигарата. – От 4 прераждания и 16 години. Не от 5 прераждания. 60-те години ми се губят винаги. – отново се засмя. Облегна се на мен и затвори очи.
Отново избяга в нейния свят. Там където е вечно лято и вместо дъжд валят звезди. Там където всяко една мисъл става реалност още преди да се е появила в главата ти. Там където тя ме обича, а аз не съм най-добрата й приятелка. Там където можем да бъдем заедно. В нейния свят.
-Фани, глупачето ми, не заспивай.
-Късно е! –и усмивка се появи на лицето й.

Свали цигара от ухото си и с пръсти ми направи знак да й дам запалка. Пламъкът озари лицето й. Беше по-красива и от първия миг, в който я видях.
Останахме още няколко часа така- загледани в далечината, в светлините на града и хилядите объркани души, бродещи по пустите улици.
Щом свършиха цигарите, бавно слязохме по склона, по кривата пътека, през гората и по улицата водеща към домът ни..

За теб! - човече от екрана

Понякога те познавам
Понякога си напълно непознат
Понякога шепна името ти вечер
Понякога ми се иска да не го знам
Понякога ми се иска да кажа колко много значиш за мен
Понякога ми се иска това да е лъжа
Понякога ми се иска да се скрия някъде далеч от всички и всичко

Толкова мисли събуждаш в мен, че имам нужда да ги излея на белия лист. Но този път няма да пиша, а ще рисувам.
Ще нарисувам един огледален монитор – аз ще седя от едната страна, а ти от другата и ще си шепнем нашите мечти и тайни.
Мониторът ще стане прекалено сив и ще поискам да изляза навън.
Тогава ще нарисувам една поляна с хиляди цветя и пеперуди, малък поток по средата, дървета отрупани с плодове и гъста сянка под тях. Синьо небе и яркото слънце над мен, даже нека завали и дъга ще нарисувам. Толкова е прекрасно нали, че чак не искам да влизам.
Тогава ще нарисувам път- прашен виещ се като спирала, през планини долини и малки селца. Ела с мен. Подай ми ръка и нека тръгнем по този път . Виждаш ли покривите на къщите, нека идем там.
Когато се уморим ще нарисувам отново онази поляна, но ще бъде вечер и всичко ще спи. Тогава и ние ще полегнем на меката трева и броейки звездите, също ще заспим.
Ще рисувам поляни, градини, мостове и пътища. Пеперуди и калинки, малки светове. Ще мечтая, ще се смея, ще сияя, ще плача, ще обичам и ще плувам там сред звездите.

Когато ми свършат боите ще спра да мечтая и ще опиша всяка една мечта за да мога вечно да я пазя. Когато приключа с мечтите, ще започна със спомените.
Нека ти разкажа за един. Когато те чаках и с поглед те търсех сред тълпата, аз почувствах, че си близо. Обърнах се и те видях.
Много пъти си бях представяла този момент, какво ще кажа аз, какво ще кажеш ти. Как ще изглеждам аз, как ще изглеждаш ти. Хиляди пъти съм те рисувала в мечтите си. Хиляди пъти съм късала листа и съм взимала друг.
Но в този момент ти стоеше пред мен и беше такъв какъвто те виждах. Сякаш отново сънувах.
Сякаш отново острех моливите и поглеждах през прозореца. Всичко се случи толкова бързо, че чак когато се опомних пътувах с влака. Осъзнах, че се страхувах, когато те видях и през цялото време, когато беше покрай мен аз се страхувах. Не от теб, а от себе си. Исках да избягам. Да бягам и в същото време да те държа за ръка. Страхувах се от илюзиите и мечтите си, от емоциите ми. Исках да избягам и го направих. .
Ще оставя редовете недовършени, за да мога винаги да добавям спомени и мечти.. За да мога винаги да мечтая и да си спомням, но този път без страх..

уморих се от болни хора с болни амбиции и болни копнежи искащи рушещи и вечно мрачни уморих се от злоба и вечни болки от срасти зли и нечии мъки уморих се от сивотата и насладата от смъртта уморих се да гледам света в очите ще си сложа розови очила и нека бъда сама

и днес е ден. .

И днес е ден ..

И днес е ден , изпълнен с надежда. И днес е ден, различен и цветен. И днес е ден, в който щом те погледна .. и денят някак си изчезва.

И днес е ден, изпълнен с надежда. И днес е ден, някак си приказен. И днес е ден, с малко насмешка, но щом те погледна.. и всичко пак изчезва.

И днес е ден, а може би е вечер. И днес е ден, в който те обичам. И днес е ден и щом те погледна.. и денят ми става вълшебен.

И днес е ден, а може би е вечер. Ела при мен, стопли ме с прегръдка. И днес е ден, малко мрачен, но щом те погледна.. и всичко пак засиява.

И днес е ден..

Писмо изпълнено с надежда !

Днес денят ми започна с главоболие и черни мисли, така и завърши. До този момент. Прибрах се, включих компютъра с цел да изгубя безвъзвратно последните мигове от този отминаваш ден , сив ден като небето. И както навсякъде в живота така и в този ден настъпи обрат. Писа ми една приятелка. Каза, че иска да ми покаже едно писмо- писмо до нейния любим. Това писмо ме трогна дълбоко, накара ме да се усмихна и да засияе слънцето, макар , че то отдавна предостави мястото си на луната и нощта. Това писмо ми върна надеждата и ме накара да плача от радост - щастие, че любовта все още броди сред нас и всеки ден грабим с шепи от нея . :)


"Сега ще изключа телевизора, ще спра компютъра и ще ти напиша писмо …Ще ти пиша, защото денят ми  е самотен, , защото днес вали без да спира, защото ми липсваш, и защото искам да дочакам отговор от теб!
Ще ти напиша за дните, как препускат като стадо диви коне, как времето протича покрай нас като пясък през пръстите ни.
За нощите, в които те сънувам и  как се радвам на миговете с теб, дори и да знам че са нереални. За прекрасните
сънища, в които те докосвам и съм в обятията ти. За желанието ми да усещам парещите следи от твоите длани по кожата си и тялото ми да потръпва от внезапно удоволствие. Да притварям очи в мрака и да вкусвам твоите устни… да вдъхвам от твоето ухание.
Ще ти напиша още за прекрасните летни мигове ,които ни предстоят и за които съм ти говорила вече безброй пъти.
За лятото ,което предстои и как най -вероятно тогава ще мразим времето за това че бърза толко.
И за всички безсъни нощи които предстоят.



 Липсваш ми, страшно много ми липсваш!
Обичам те и чакам момента, в който ще те прегърна и ще се отпусна в обятията ти! "

Трите истини на Хаоса

Погледите ви се срещат. Хищни, търсещи, гладни.
Събличате телата си с цел да нахраните душите си, но след всеки акт сте все по-гладни и гладни и ГЛАДНИ.
Казвате, че обичате, отдавате се привидно, правите секс. Какво е за вас сексът?
Наслада? – НЕ! Удоволствие? – НЕ!
Всеки ден събличате телата си, търсейки нещо. Всеки ден отдавате телата си напълно механично, търсейки наслада, търсейки близост, търсейки любов. Накрая намирате само глад.
 Искате още и още и ОЩЕ . Всеки път го намирате и малко преди края вече се нуждаете  от още, защото осъзнавате, че сте гладни  и се насочвате към следващите с надежда.
Накрая сексът се превръща в навик. Постепенно изчезва и задъхаността, изчезват дори погледите, целувките. Просто едно клатене напред – назад, напред – назад . Без ритъм, без страст, без любов..

Понякога, докато търсите следващите, пред вас се появява един човек. Този един човек за миг ви опиянява,  дните стават прекалено къси, нощите прекалено кратки, сексът прекалено буен, изпепеляващ. Докосвате се, гледате се в очите.
Тя хапе устните му, той нежно я гали по бедрата- голи, вплели телата си в едно, а сенките танцуват  около огнището. Идва изгрева.
 Слънчевите лъчи се прокрадват през пердето и някак си вече нещата не са толкова съвършени.Няма я вече магията.
 Празнотата в корема се е завърнала – пак сте гладни. Но за какво? Това не беше ли любов? Нима любовта се изпарява за една нощ или две или три, или след месец? Нали това беше различно от всичките безчувствени опити за секс до сега? Или е било просто страст. Малка опияняваща доза страст. Но не и любов..

А къде е Любовта ??
Отговорът е много прост. Крие се вътре в нас. Крие се в сърцата ни и душите ни (колко банално). Крие се в очите ни сутрин, крие се в ушите ни, в думите ни, в мислите ни. Отговорът е около нас, в нас, под нас, над нас, до нас – Навсякъде.
Там е и Любовта. Тя е навсякъде. Тя е в мен, в теб, в човека до теб. И в онзи там, и там, и там.
А щом е навсякъде, защо не я чувстваме?
Защото ни е трудно да „обичаме” без да притежаваме.
Когато едно момиче и едно момче се обвържат първите няколко дни, дори и месец нещата са красиви. Звездите светят за тях, любовта им е безгранична, дълги вечерни разговори по телефона, с часове се гледат в очите, чувстват се безсилни, когато не са заедно.
Тогава в безсилието се ражда и нуждата да контролираш, да притежаваш –
 Къде си? С кой си ? Защо си там? Какво правиш там? Не искам да се виждаш с тези хора! Ако ме обичаш  няма да ходиш там ! Ако ме обичаш ще дойдеш с мен! ! и така нататък, и така нататък..
Късат „Влюбените” цветята в своята градина. Любовта е Слънцето в тази градина – ако няма кой да огрява и дарява с живот – то няма да изгрява.

Обикнеш ли веднъж истински, почувстваш ли все поглъщащата любов, онази звезда, която свети нощем, онова чувство, което те кара да раздаваш любовта си;  Защото тогава човекът, който обичаш те зарежда с любов и тя те изпълва и ако не я раздаваш тя те погубва.
Когато ти е достатъчен един поглед от този човек, било то веднъж годишно или само веднъж в живота- но ти го обичаш, не защото ти е дал нещо по време на секса или страстта, а защото тях никога не ги е имало – имало е само Любов; тогава ти ще бъдеш блажен.
Блажен е онзи, който не се страхува да обича, който любовта си раздава и в замяна нищо не иска. И без срам Любовта си признава и подарява.
Блажена ще се нарека, защото те обичам и в замяна нищо не искам- Любовта ми към теб ме зарежда всеки ден, достатъчно ми е да знам, че някъде те има.

Нещо различно или просто мисъл

 

Странно е как дните минават, препускат като стадо диви коне, протичат покрай нас като пясък през пръсти, а ние още сме тук.
Лутаме се!
 Всеки ден ставаме с мисълта, че днес е същият ден като вчера, а утре ще е като днес.
Болни, обсебени от навиците си, всеки ден е един и същ като безкраен миг.
Само че мигът не е безкраен, а е като прашинка на плажа.
 Всеки ден е различен, всяка минута е уникална и всеки миг Живота ни предоставя своите вълшебни мигове- шанс да изживеем живота си като птиците, свободни.
Шанс да изживеем живота си като водното конче- завинаги влюбени в живота и .. и един човек, който за нас е всичко.
Всеки ден ставаме, поглеждаме се в огледалото, но се страхуваме да видим в какво сме се превърнали- празни какавиди – пеперудата отдавна е отлетяла, а ние живеем с илюзията, че тя още не се е родила.
 Всеки ден излизаме навън и се оплакваме – от времето, от хората, от живота, който цъфти и блика около нас.
 Слепи сме, повече и от къртици, живеем сред звездите, а сме  заровили глави в пясъка. Живеем като животни, а се мислим за богове.
Гледаме с недоверие на красивото, на истинското, страхуваме се да обичаме..
 Страхуваме се да ОБИЧАМЕ !! Как може да се страхуваме да обичаме – та ние сме създадени от любов, ние сме любовта, тя е навсякъде около нас..
Нима слънцето не обича цветята, въпреки, че никога не ги е докосвало, не ги е прегръщало..
То ги обича и ги дарява със светлина и топлина за да бъдат винаги там на поляната..
Защо не можем да обичаме както слънцето обича?
Защо всичко, което обичаме трябва да бъде прибрано в портмонето или в задния джоб, за да бъде винаги с нас ?
Не може ли човека да обича без да притежава?
Не може ли да почувства безграничната, все поглъщаща любов?
Нима не може всички да сме равни, обичливи, свободни, усмихнати .. ??
Защо трябва да ни е трудно, като всичко е толкова просто и лесно ?? ..

Животът минава покрай нас, докато гоним вятъра с надежда да го приберем и него в джоба си. Погубваме животните, защото те са свободни, а ние сме забравили какво е това.
Погубваме себе си, защото един ден се събудихме, погледнахме огледалото  и си казахме – „Хм, днес се очертава скучен ден.”
 И потеглихме по дългата прашна магистрала, без да поглеждаме назад, напред или около нас. Потеглихме и забравихме..
Забравихме кои сме, забравихме какво е радост, какво е любов, сами се оковахме, нали ни харесва да ни е трудно.
Спряхме да се радваме на залеза, на изгрева, на цветята, на птиците и техния полет, на всички останали животинки и природни чудеса.
 Да, чудеса са, защото са уникални..
А ние станахме стадо сиви черупки, мислещи се за богове (а всъщност се крием в тъмното от страх – страх от самите нас)