Трите истини на Хаоса

Погледите ви се срещат. Хищни, търсещи, гладни.
Събличате телата си с цел да нахраните душите си, но след всеки акт сте все по-гладни и гладни и ГЛАДНИ.
Казвате, че обичате, отдавате се привидно, правите секс. Какво е за вас сексът?
Наслада? – НЕ! Удоволствие? – НЕ!
Всеки ден събличате телата си, търсейки нещо. Всеки ден отдавате телата си напълно механично, търсейки наслада, търсейки близост, търсейки любов. Накрая намирате само глад.
 Искате още и още и ОЩЕ . Всеки път го намирате и малко преди края вече се нуждаете  от още, защото осъзнавате, че сте гладни  и се насочвате към следващите с надежда.
Накрая сексът се превръща в навик. Постепенно изчезва и задъхаността, изчезват дори погледите, целувките. Просто едно клатене напред – назад, напред – назад . Без ритъм, без страст, без любов..

Понякога, докато търсите следващите, пред вас се появява един човек. Този един човек за миг ви опиянява,  дните стават прекалено къси, нощите прекалено кратки, сексът прекалено буен, изпепеляващ. Докосвате се, гледате се в очите.
Тя хапе устните му, той нежно я гали по бедрата- голи, вплели телата си в едно, а сенките танцуват  около огнището. Идва изгрева.
 Слънчевите лъчи се прокрадват през пердето и някак си вече нещата не са толкова съвършени.Няма я вече магията.
 Празнотата в корема се е завърнала – пак сте гладни. Но за какво? Това не беше ли любов? Нима любовта се изпарява за една нощ или две или три, или след месец? Нали това беше различно от всичките безчувствени опити за секс до сега? Или е било просто страст. Малка опияняваща доза страст. Но не и любов..

А къде е Любовта ??
Отговорът е много прост. Крие се вътре в нас. Крие се в сърцата ни и душите ни (колко банално). Крие се в очите ни сутрин, крие се в ушите ни, в думите ни, в мислите ни. Отговорът е около нас, в нас, под нас, над нас, до нас – Навсякъде.
Там е и Любовта. Тя е навсякъде. Тя е в мен, в теб, в човека до теб. И в онзи там, и там, и там.
А щом е навсякъде, защо не я чувстваме?
Защото ни е трудно да „обичаме” без да притежаваме.
Когато едно момиче и едно момче се обвържат първите няколко дни, дори и месец нещата са красиви. Звездите светят за тях, любовта им е безгранична, дълги вечерни разговори по телефона, с часове се гледат в очите, чувстват се безсилни, когато не са заедно.
Тогава в безсилието се ражда и нуждата да контролираш, да притежаваш –
 Къде си? С кой си ? Защо си там? Какво правиш там? Не искам да се виждаш с тези хора! Ако ме обичаш  няма да ходиш там ! Ако ме обичаш ще дойдеш с мен! ! и така нататък, и така нататък..
Късат „Влюбените” цветята в своята градина. Любовта е Слънцето в тази градина – ако няма кой да огрява и дарява с живот – то няма да изгрява.

Обикнеш ли веднъж истински, почувстваш ли все поглъщащата любов, онази звезда, която свети нощем, онова чувство, което те кара да раздаваш любовта си;  Защото тогава човекът, който обичаш те зарежда с любов и тя те изпълва и ако не я раздаваш тя те погубва.
Когато ти е достатъчен един поглед от този човек, било то веднъж годишно или само веднъж в живота- но ти го обичаш, не защото ти е дал нещо по време на секса или страстта, а защото тях никога не ги е имало – имало е само Любов; тогава ти ще бъдеш блажен.
Блажен е онзи, който не се страхува да обича, който любовта си раздава и в замяна нищо не иска. И без срам Любовта си признава и подарява.
Блажена ще се нарека, защото те обичам и в замяна нищо не искам- Любовта ми към теб ме зарежда всеки ден, достатъчно ми е да знам, че някъде те има.

Нещо различно или просто мисъл

 

Странно е как дните минават, препускат като стадо диви коне, протичат покрай нас като пясък през пръсти, а ние още сме тук.
Лутаме се!
 Всеки ден ставаме с мисълта, че днес е същият ден като вчера, а утре ще е като днес.
Болни, обсебени от навиците си, всеки ден е един и същ като безкраен миг.
Само че мигът не е безкраен, а е като прашинка на плажа.
 Всеки ден е различен, всяка минута е уникална и всеки миг Живота ни предоставя своите вълшебни мигове- шанс да изживеем живота си като птиците, свободни.
Шанс да изживеем живота си като водното конче- завинаги влюбени в живота и .. и един човек, който за нас е всичко.
Всеки ден ставаме, поглеждаме се в огледалото, но се страхуваме да видим в какво сме се превърнали- празни какавиди – пеперудата отдавна е отлетяла, а ние живеем с илюзията, че тя още не се е родила.
 Всеки ден излизаме навън и се оплакваме – от времето, от хората, от живота, който цъфти и блика около нас.
 Слепи сме, повече и от къртици, живеем сред звездите, а сме  заровили глави в пясъка. Живеем като животни, а се мислим за богове.
Гледаме с недоверие на красивото, на истинското, страхуваме се да обичаме..
 Страхуваме се да ОБИЧАМЕ !! Как може да се страхуваме да обичаме – та ние сме създадени от любов, ние сме любовта, тя е навсякъде около нас..
Нима слънцето не обича цветята, въпреки, че никога не ги е докосвало, не ги е прегръщало..
То ги обича и ги дарява със светлина и топлина за да бъдат винаги там на поляната..
Защо не можем да обичаме както слънцето обича?
Защо всичко, което обичаме трябва да бъде прибрано в портмонето или в задния джоб, за да бъде винаги с нас ?
Не може ли човека да обича без да притежава?
Не може ли да почувства безграничната, все поглъщаща любов?
Нима не може всички да сме равни, обичливи, свободни, усмихнати .. ??
Защо трябва да ни е трудно, като всичко е толкова просто и лесно ?? ..

Животът минава покрай нас, докато гоним вятъра с надежда да го приберем и него в джоба си. Погубваме животните, защото те са свободни, а ние сме забравили какво е това.
Погубваме себе си, защото един ден се събудихме, погледнахме огледалото  и си казахме – „Хм, днес се очертава скучен ден.”
 И потеглихме по дългата прашна магистрала, без да поглеждаме назад, напред или около нас. Потеглихме и забравихме..
Забравихме кои сме, забравихме какво е радост, какво е любов, сами се оковахме, нали ни харесва да ни е трудно.
Спряхме да се радваме на залеза, на изгрева, на цветята, на птиците и техния полет, на всички останали животинки и природни чудеса.
 Да, чудеса са, защото са уникални..
А ние станахме стадо сиви черупки, мислещи се за богове (а всъщност се крием в тъмното от страх – страх от самите нас)