Като дим в мъгла.

Усещам как димът бавно се разлива в устата ми, надолу по гърлото ми и се разбива в стените на дробовете ми, като вълните в скалист бряг. Нищо няма около мен. Самата аз съм сива сянка разтваряща се в непрогледната мъгла. Времето тук е спряло. Единственото нещо, което напомня за времето като нещо преходно е догарящата цигара. Единствения спомен за мен са проблясъците на пламъка от допира на цигарата до устните ми. Стъпките ми не вълнуват никой. Никой не ги чува. Просто момент запечатан в мъглата. Разливаща се апатия с примес на радост. Радост, че съм още жива и мога да мечтая, мога да чертая пътя си. Мога да отида където си пожелая, защото около мен няма нищо. Харесва ми да пуша. В цигарения дим има някаква скрита философия и лека носталгия по всичко отминаващо. Като човешкия живот. Един по- привлекателен начин за отмерване на времето, но не на онова време, което отминава безпомощно, а на онова, което предстои. Защото цигарата рано или късно свършва, а след нея винаги има още една. . И всяка има история. И тази история е част от друга история, като малък пейзаж от картина. И всички сме част от нея. Като дим в мъгла. . Изкачвам стъпало след стъпало. Отново съм там - на прага на тишината. . Каквото и да правя винаги се връщам там. Колкото и пъти да се завърти стрелката на часовника. Ограбеност. . Спомен заключен в сапунени балончета. И всичко се свежда до един Повтарящ се мотив. Отново и отново. Като стрелката на часовника. Като цигарения дим. . Като дим в мъгла . .