Не се знае колко време е необходимо да мине докато забравиш.
Всяко сбогом е копнеж за бъдеща среща.
Всяка нова среща е спомен омотан в мечта.
Винаги ли остава частица от тях в нас.
И говорим, мислим, държим се като обсебени,
без дори да го осъзнаваме.
И когато някой постави огледало пред нас,
ние се секваме и засрамени навеждаме поглед.
Болезнено е да погледнеш навътре към себе си.
Да видиш, това което виждат другите.
Да си спомниш колко години са минали и ти все още копнееш.
Осъзнавайки, че този копнеж е роден и подхранван от фантазии.
И колко обсебен всъщност си.
И идеала който си създал няма нищо общо с реалния обект.
Той е просто друга вселена.
И сякаш комета е помляла твоята.
И навсякъде блуждаят прашинки от твоята същност.
Опитвайки се да запълниш празнините с блажения обект.
И обсебваш себе си.
С налудничеви мисли.
И така е по- лесно.
Защото във фантазиите няма самота, няма липса, няма несъвършенство.
Всичко е такова каквото го начертаеш.
Ти си творецът.
Ти решаваш.
И без да се усетиш са минали години във фантазии.
А реалността е съвсем различна.
И вече си измамен.
От себе си.
От обсебващото ти желание.
От желанието за близост.
Дълбоко в себе си някъде знаеш, че това е илюзия, че всичко е сценарии.
Защо тогава продължаваш?
Защо тогава продължаваме да търсим стари лица в новите моменти. .

Идеал за живот

Напоследък си мисля за идеала, като ценност, като основоположност на социалната ценностна система.
Идеал за жена.
Идеал за мъж.
За дете.
Идеал за добрата жена. Добрата майка.
Идеал за добрия мъж. Добрият баща.
За прилежния ученик и възпитаното дете.
Идеал на живот. Къща, семейство, работа, положение в обществото.
Не че е нещо лошо да се "задомиш".
Мислех си за идеала. За фикс идеята да бъдем в рамка. .
Още преди да се роди някой, който и да е, бива поставен в някакъв идеал от своите родители в техните фантазии.
И когато се роди от него, къде съзнателно, къде несъзнателно се изисква да флезе в този идеал.
После следва и училището.
Трябва да имаш отлични оценки. Да бъдеш отлично оценен.
Оценен. Оценките всъщност не казват кой си, какъв си, какво можеш и какво не..
Аз винаги съм била посредствена ученичка някъде между среден и много добър, а съм постигнала много повече отколкото връстниците ми и много по- възрастни от мен. . И не благодарение на отлични оценки. .
И отново попадаме в роля, която се очаква от нас да спазваме идеално, като за отличен.
И отново търсим одобрението зад колисите дали сме изиграли ролята си, както се очаква от нас.
Какво следва после?
Работа. Защото не е прието да съществуваш без да служиш на някой. Независимо от това какво можеш или не можеш. Какво желаеш или не желаеш. . Винаги можеш да подтиснеш емоциите си, винаги можеш да се преквалифицираш. .
А подтиснатите емоции можем да излеем в кръчмата в няколко чашки и пиянски побои, в няколко сексуални връзки, или в агресия към близки (двуноги или космати другари). .
Винаги трябва да следваме идеалите и ролите.
Обществото не толерира различните.
Обществото не толерира отказа от идеала.
Идеала изгражда стереотипното общество.

Мислех си за това, колко по- лесен и лишен от насилие щеше да е живота, ако всички се бяхме отказали от идеала когато тръгнахме по пътя. .
Колко повече усмихнати хора щеше да има, и колко по- красив и творчески щеше да е светът без идеали. .
Надявам се някой ден някой някъде да доживее до такъв момент, поне за миг. .

Пролетта на народите

Човечеството няма нужда от парламенти, партии, партийни лидери.
Човечеството няма нужда от ООН, Европейски съюз, НАТО, и всякакви подобни обединения за да съществува.
Човечеството няма нужда от много неща, които са изкуствено наложени като пари, икономика, ваксини, модни тенденции, стандарти, всякакви фалшиви ценности и норми.
Човечеството има нужда само от едно нещо.
Да погледне навътре към себе си.
Защото човечеството е единен жив организъм, а всеки отделен човек е клетка от този жив организъм. И тези клетки са болни.
НИЕ човечеството сме ракът на Земята.
Проблемът е пред очите ни.
Всичко е повтарящ се мотив, в различни природни изменения и измерения.
Човекът е съставен от много различни елементи и процеси.
Както е и със Земята.
Какво е ракът? Това са клетки, които не се държат като клетки. Забравят, че са клетки и са част от нещо голямо и започват да се държат деструктивно, дори нападат себеподобните и не само.
Звучи ли ви познато?
Това е процес, който човечеството много стриктно следва.
Предпочитаме да издигаме и да сваляме Правителства и Системи, само и само да не погледнем какво се случва вътре в нас и какво всъщност правим.
Нямаме нужда от кредитни карти, лични карти, стандартизации, шенген и още хиляди - милиарди ограничения и рамки, които следваме и коригираме, вместо да премахнем.
Ние всички сме едно. Независимо какъв цвят са очите ни, кожите ни, косите ни, независимо къде сме родени, израснали, къде и с кой ще прекараме живота си и ще умрем. Ние сме колкото различни толкова и еднакви. Като листата на дърво, на пръв поглед еднакви, но всяко различно и уникално, незаменимо и част от Голямото. Единство.
И всички сме родени творци, просто опитите за стандартизиране ни осакатяват душевно и творчески. Ние сме енергийни източници, не роботи. Енергията трябва да се канализира, потискайки творческото и градивното, познайте на къде ще се излее енергията. И ето ви насилие над хора и животни.
Време е човекът, всеки един човек да погледне навътре в себе си. ДА прости на хората, които го осакатяват духовно, без да знаят какво правят, просто така се прави от край време. Да прости на себе си че го позволява и примирява. Да приеме демоните си и да се научи да живее с тях, да ги опитоми, защото чудовища съществуват, но те не са под леглата, а вътре в нас. Да благодари на света и живота че са тук всеки ден. Да благодари че може да види красотата в света, да я докосне, да я помирише. Да благодари, че е благословен и да поправи грешката на предците си. Време е ракът да започне своето лечение. Време е да си припомним кои сме и защо сме тук! Заради Любовта към Живота и
Способността да възприемаме
Да докосваме без да нараняваме
Да чувстваме без да ограбваме
Да сме безгранични без да поробваме
Да бъдем без да се надяваме
Да изживеем без да се вкопчваме
Да обичаме без да притежаваме
Да живеем без да искаме

Съвършенството е в това, че нищо не е перфектно, нищо не ни принадлежи и нищо не ни трябва
За да живеем
За да обичаме и бъдем обичани

Мимолетност

Родих се призори,

детството ми мина сутринта,

а около пладне прекосявах вече младостта си.

И не че ме е страх,

че времето минава толкоз бързо.

Само малко ме тревожи мисълта,

че може би утре ще съм твърде стар,

за да направя всичко, което съм отлагал.



Приказки за размисъл - Хорхе Букай