Първи сняг

Мислите й блуждаеха някъде. Някъде далеч от студа, далеч от бавно нижещите се минути. Опитваше се да бъде далеч и от мисълта, че той няма да дойде. Чакаше. Разглеждаше различните изходи от ситуацията, сякаш четеше задните корици на книги в някоя прашна библиотека. „Чакам още 10 минути и тръгвам към спирката и няма да му пиша повече” – опитваше се да заблуди себе си, но и тя и часовника и гарата знаеха, че ще прекара много часове преди наистина да тръгне към спирката. Раздвоена пушеше цигара и се молеше да не дойде, докато го чакаше.
Усети вибрация в джоба си. Непознат номер.„Да вдигна или не” – мислеше си, докато натискаше зелената слушалка. Това беше той.
След няколко минути той стоеше пред нея, усмихваше се смутено, няколко пъти се извини. Наистина съжаляваше, че я бе накарал да чака. Но тя не се сърдеше. Напротив. Радваше се на възможността да остане за миг сама с мислите си, с лудостта си. Тръгнаха. Няколко пъти сменяха посоката, гледаха се смутено, едва се заговаряха. Накрая намериха това, което търсеха. Озоваха се в един кръг. Все още смутени, седяха един до друг. Усмихваха се. На себе си, един на друг. Тръгнаха си. Пиха чай. Пиха бира. Играха си с пчелите. Беше забавно. Смяха се. Притесняваха се. Сменяха моментите с други. Връщаха ги. Радваха се. Понякога бяха и тъжни. Сбогуваха се с пчелите и слязоха по стълбите на долу. Седнаха. Далеч един от друг. Тя запали цигара. Приближи се, под претекст, че не чува какво й говори. Искаше близост. Не можеше да се владее. И това я натъжи. Седяха един до друг. Усещаше как сърцето и биеше силно. Не й достигаше въздух. Трябваше да се махне, да избяга. Не помръдна. В очите му четеше своите желания. И това я натъжаваше. Страхуваше се. Мислите й. Желанията й. Плашеха я. Не можеше да удържа емоциите си. Страхуваше се. Имаше нужда от нещо повече. Да го хване за ръка, да го прегърне, да се сгуши в него. „Това е грешно” – шепнеше глас в главата й. Опитваше се. Опитваше се да не го прави. Той виждаше всичко това. Вътрешната й борба. Усещаше я. При поредния прекратен вътрешен порив тя се опита да сгуши ръцете си в шала. Той я докосна. Хвана ръцете й. Той направи това срещу, което тя се бореше. За миг не дишаше, не мислеше. За миг я нямаше. Погледна го, той също беше смутен. Също водеше вътрешна борба. Също се страхуваше. Всички стени, които издигаше цял ден, бяха сринати с едно докосване. Край. Тя вече бе негова. Сгуши се в него. Той я прегърна. Стояха така. Прегърнати. Без думи, без погледи. Само те. Само топлината на прегръдката. Само тя и той. Някъде около тях имаше хора, някъде около тях се чуваше музика, някъде около тях някой четеше нещо, разказваше история. Но всичко това не беше важно. Те спечелиха. И сега се наслаждаваха на малката си победа. Само те и никой друг. Страхуваха се да не се наранят. И двамата бяха толкова крехки. Ето я и първата целувка – плаха, красива,тяхна. Техният момент. Станаха. Излязоха на вън. Вървяха известно време без да кажат нищо. Страхуваха се от думите си – те можеха да раняват. А в момента бяха доста раними и открити. Спряха. Спряха на средата на тротоара. Отново се потопиха в обятията си. Имаха нужда един от друг. И стояха така. Само двамата. В техния свят нямаше никой. Нито минувачи, нито улица, нито трамвайна линия и трамвай пълен със зяпачи. Бяха само те двамата. И си бяха достатъчни. Заваля. Заваля сняг. Смееха се, радваха се един на друг и на снежинките, които се сипеха на парцали над тях. Останаха дълго. Така, само двамата. Достатъчни си. Прегърнати. Всичко беше така както трябва да бъде. Без излишно. Без прекалено. Това беше техния момент и те останаха в него. Снегът все повече и повече се трупаше. Техният образ бавно избледняваше. Постепенно и минувачите спряха да ги забелязват. Просто минаваха през тях. А те останаха там – в своята пълнота. Там в техния момент, който отдавна беше отминал, молейки се никога да не свършва..

Мислех си за времето, което прекарваме заедно. То е толкова малко, на пръв поглед незначително, но истински ценно. Това е точната дума - истинско. Колкото и думи да хабя в празни редове, то си остава там. Времето. То си е наше, мое и твое. И това го прави толкова истинско и ценно.
Мислех си за разпокъсаните маргаритки и за разпокъсаната ми душа. Странно е. Болката е непоносима и въпреки това аз не спирам да се усмихвам. На теб, на мен, на нас, на времето което имаме. Нашите моменти. Нашата тишина..
Мислех си за начина по който обичам. Начина, по който любовта ми говори и ми дава живот.
Мислех си за това как хората не разбират начина, по който те обичам и най- вече това, че ми стига веднъж годишно да прекарам 2 часа с теб.
Това ми е достатъчно. Достатъчно за да ми дава живот, да ми дава сили, да поддържа пламъка жив.
Мислех си за това как винаги прекарваме време заедно, когато най- силно имам нужда от това.
Всеки път съм разпокъсана на хиляди парчета, на хиляди мисли, на хиляди чувства.
Но щом те видя и сякаш всичко избледнява, всичко се нарежда.
Нещата вече не изглеждат толкова.. толкова сиви и сериозни и започвам да се усмихвам.
Мислех си за начина, по който ме зареждаш с най- чистите и блажени емоции, със спокойствие и любов към теб и живота, дори към мен самата.
Мислех си за чувството на ограбеност, след всяка раздяла и как всеки път се усилва.
Мислех си за това как винаги намираш точните думи, а в миговете когато думите са излишни - точния поглед, който достига до места в душата ми, до които сама аз не се бях докосвала, дори не знаех за съществуването им.
Мислех си за нас. За онова "НАС" , което обществото смята за болезнено и нелепо.
Но всъщност то е толкова истинско и толкова успокояващо и подаряващо.
Мислех си.. колко щастлива се чувствам, когато си наблизо.
Мислех си за това, колко сме открити един към друг и крехки, пазещи се, треперещи един на друг да не се нараним.
Мисля си разни неща.. Чувствам ги..
Мисля си как бих могла да изброявам цяла седмица какво мисля и чувствам за теб и нас.
И колко си специален за мен.
Ще завърша с нещо старо и точно за теб написано :
"Блажена ще се нарека, защото те обичам и в замяна нищо не искам. Любовта ми към теб ме зарежда всеки ден, достатъчно ми е да знам че някъде те има.."

Дъждовното момче от дъждовната долина, с голямото сърце и песен под ръка.
Сърцето ми разтуптя щом в нощта те съзрях.
И капки зарониха и по моята глава.
Малки зрънца душевен мир потънаха в бездушната земна шир.
Онази магия на есенната нимфа обгърна света ни и спряха да капят топли сълзи.
Нагоре поглед вдигна, усмивка- широка и топла, искрена.
Забарабаниха студени зрънца живот по кожата и скриха се демоните зли дълбоко в необятните прашни редове.
Искаш ли да танцуваме?
Танцувай с мен чак до сутринта, недей да пускаш ръката ми дъждовно момче.
Потопи ме в мечтите си, потопи ме в чувствата си. Нека се удавя.
Оргазъм след оргазъм. Душевен мир. Пълнота.
Просто една тишина ..

В думите си чета разочарование. Пореден миг на душевна нищета, празнина. Мисъл след мисъл. Удрят се в стените на съзнанието. Мисъл след мисъл. Разпокъсани емоции. Прах в очите, пепел в сърцето. В думите си чета утрешния ден. Като днешния. Отново празен. Плаках. Защо ли? Виках. Защо ли? Някой чу ли, видя ли? Душевен миш - маш. Някъде в депресията или просто мисъл. В думите си чета отчаяние, а в чуствата си раздвоение. В думите си виждам пореден опит за спасение.