Птиците

Птиците.
Наблюдавал ли си някога птиците, полета им. Грацията на завоите и лекота, с която размахват крилете си. Ятата птици летящи на Юг. Интересно е да проследиш живота на една птица , всичките места, над  които е прелита, моретата, реките, селата, горите, планините. Колко ли истории може да разкаже една птица, истории от всички краища на света. Истории за принцеси и замъци и принцове, промъкващи се през терасата за да зърнат поне за миг своите възлюбени. И селските девойки в полето, дядото с каруцата; котето, което си играе с кълбо прежда и задрямалата баба на стола, докато плете. Толкова много. Толкова много и ще ги запазят в тайна. Аз ще продължа да ги храна, надявам се някой ден да ми споделят нещо за сътворението. До тогава мога да си поиграя с тези две кутрета, като малки деца са. Малки, нетърпеливи деца, чакащи дъжда да спре за да излязат на вън и да скачат в локвите. Свободни, безгрижни деца, смеещи се, щастливи- ето ги, тичат на четири лапи. Търкалят се в тревата, хапят си ушите и игриво джавкат. Тази картина ме връща години на зад, в един горещ летен ден, някъде из България по прашните магистрали, свързващи различни градове и светове. Слънцето напичаше, въпреки че до преди 5 мин. вилнееше буря с много светкавици, вода и шум. Колите минаваха сякаш нас ни нямаше. Поредните заблудени младежи, тръгнали да покоряват света с няколко спални чувала, палатка и тютюн на привършване. Още усещам мириса на мокър асфалт. Да не повярваш един по-заблуден и от нас шофьор реши да спре, естествено за нас тогава беше като паднал ангел, но ако знаех какво ще се случи никога нямаше да се кача в колата..
Колата не беше нищо особено- моите приятели я нарекоха тип „баничарка”, каквото и да значи това. Качихме се и ето ни- на самия път, не на някоя негова отбивка. Движим се и можем само да наблюдаваме какво се случва на вън без да имаме власт над каквото и да е. И ето ги и тях. Двете играещи кучета от другата страна на лентата. Гонеха се, закачаха се, като две влюбени душички. Усмихвах им се. Скоро щяхме да ги отминем и те щяха да се превърнат в спомен, запечатан на тази магистрала. Но съдбата имаше други планове. Тя винаги има други планове.
Ето го, едното куче пресича, ние се приближаваме и ..
Затворих очи и усетих как колата подскочи..

Птиците. Обичам да храня птиците в парка. О, виждаш ли ги двете играещи кутрета, като малки деца са. Карат ме да се усмихвам. Това чувство ме връща години на зад. Тъкмо беше спряло да вали, още усещам аромата на мокър асфалт. .

Пролетно утро

 има лъч светлина в малките неща

и малки тайни с първите изгряващи лъчи озаряват нашите души

но къде си ти

в моето сърце ли се скри или може би при друга си

но аз знам ще се върнеш ти

в моите коси

а къде си ти

в моите очи ли се скри . . .

 Цялата любов в болка се превърна.. В чудовища се превърнаха всички.. От Бога избягаха, в Ада утеха намериха.. Деца, жени, мъже - всички за кръв жадуват.. Мразят, викат, удрят, убиват..

Черен облак над света се надвеси. Смъртта заброди по улици пусти. Земята пропита от злоба и кръв, бавно гасне умира. Никой не смее навън да излезе, страх и отчаяние от прозорците гледат, продрани пердета висят. Изсъхнали клони пукат- там някога гнездо имаше, песен се пееше, сега само стари изсъхнали клони, чупещи се под натиска на вятъра.

Краят е близо. Всичко трепери. В мъгла силует, блед, едва различим- тя е нали. Омраза, болка и лед сковаха сърцата. Всичко замлъкна, сърцето с последни сили тупти. Няма къде да ходим- безплътни ще се скитаме по тази ничия земя! Само тунел, а в края на тунела - светлина, ярка звезда, просто една бяла тишина..

. . и всичко почва там, където свършва, нали ?

Човешката .. деградация край няма!!
Напълно разбирам, човешката мания за разруха и разхищение,
нали и аз съм човек.
Не са ми чужди алчността и завистта, но не ми е чужда и любовта и радостта. Щом аз мога да направя избор, значи всички хора могат, нали и аз съм човек. Един най-обикновен избор.Разбирам, че човекът го е страх от новото, от отговорността, от несигурното,
от любовта, страх го е да дава, туко-виж нищо не му остане и забравя,
че всъщност нищо не му принадлежи и знам, че човекът обича да руши-
така няма да бъде разочарован, ако някой ден само си се срине.
И обича човека да краде и да живее охолно, нали зад зидове се е скрил. Щастлив е човекът, когато е нещастен, защото само нещастието никой не може да му вземе, а нали човека обича винаги  нещо да си има.
Забравил е човека, че светът не е негов и си мисли, че земята притежава,
а тя си е там преди него и там ще си остане и след него.
И опъна телени огради- граници ги нарече, алчност гложди сърцето му,
като червей- ябълка. И сложи равно между затвора и любовта.
И забрави човекът да обича, да чувства, забрави да живее и постара се човекът да убие всичко що люби и тачи.
И накрая сам на кръст се разпъна, нали щастлив е само когато страда.
И обяви човекът, че времето струва пари- и сега се надбягва със сянката си.
Разбирам аз човекът, нали и аз съм човек, но не разбирам защо намирам разлика между мен и така нареченият човек . .

Поредица изгубени писма до Молиер [2]

Гледахте, ти ме гледаше.
 Едва скриваше усмивката си.
 "Чувствата са диви коне" - казваха хората.
 Диви коне препускащи насам- натам,
 рязко сменящи посоката и смачкващи всичко по пътя.
 Не е романтична вечеря на свещи под луната светлина, но поне е истинско.
 Обичам те и ти ме обичаш - думите са просто излишни.
 Лежиш до мен на тревата, съзерцаваш ме, опитваш се да отгатнеш какво пиша по
 движението на ръката ми, но не можеш и това ми носи някаква блажена наслада.
 Странно, нали..
 Възможно ли е да полетя, да разперя ръце и вятъра да ме отвее надалеч.
 Да летя над облаците, над малки села и големи градове, над стадата в полето и гнездата по върховете.
 Да се смея на стъписаните погледни на птиците, които ще прелитат покрай мен.
 Възможно ли е да се слея с вятъра. Аз да бъда вятър, да бъда синьо цвете в тревата.
 Да бъда слънчев ден през пролетта и първа снежинка през нощта.
 Възможно ли е да те обичам вечно, кажи ми.. защото аз не зная.

Поредица изгубени писма до Молиер [1]

Искам да танцувам, Молиер.
Искам за последен път пръстите ми да докоснат влажната трева.
Искам отново да гледам през прозореца как вали и земята се пълни с живот.
Отново да скачам в калните локви и да се смея.
Искам отново да се опиянявам от смените на сезоните.
Отново с интерес да гледам как една пъпка се превръща в листо, което сменя цветът си, пада на земята и се слива с тревата под меката снежна обвивка.
Искам да танцувам , Молиер. Тук и сега, Молиер.
Не искам да живея в миналото при всички завършени неща, пропилени мечти и мигове, които няма да се върнат.
Нито в бъдещето, където можем да направим всичко, да бъдем навсякъде и да бъдем всеки, а то е толкова измамно близко, че никога не го достигаме.
А тук и сега?
Тук и сега има само една тишина, димът от цигара, мъркането на полузаспала котка и тихият звук от местенето на една ръка по празните редове и изписването на буквите.
И всичко това вече е спомен.
Спомен заключен в една нощ, някъде към един часа след полунощ.
Спомен, който на сутринта ще бъде само сън, а след няколко дни просто един момент, малък миг, запечатан във времето и пространството.
Танцувай с мен, Молиер.
Танцувай с мен, преди изгревът да те върне в някое закътано място в моето въображение.
Танцувай с мен чак до сутринта..

ЛудостТа е краТка ?!

И тази фраза, и този звук и всичко пак е смут.
И в този час, и пак е фарс, а може би е само студ.
И гледаш, пулиш се и пак не вярваш, театър пак разиграваш.
А вън вали, вали от дни, и всеки пак е глух.
А може би, не вали, а някой пак е луд.
Гледаш ме, гледам те и мисля си-
Какво ме е зяпнал този тук.
Нима не вижда че всичко пак е
фарс, и смут, и студ, и всеки е глух и луд!

And where is the harmony?

Откъде да започна - не знам, как да започна - не знам.  Тичам, лутам се, лабиринт и накрая винаги врата. Тичам към нея, а тя се смалява. С последни сили скачам, докосвам я, а тя изчезва.. Няма я .. Всичко избледнява, размива се, слива се и тук в тишината започва моята история..

 В празната стая, без музика, без светлина, с ръце увити около коленете. Там сама, забравена - сливам се.. Връщам се цяла, щастлива, преродена, цветна, задъхана.  Само след миг светлината изчезва, осъзнавам къде съм и мрака ме погълна. Цветовете размиват се, изтичат в канала.  А на вън ? ..Светът загива, птица пее последна песен, кучета вият, стене балкана, огънят пука, слънце залязва, тихо е. Мрачно е, и някак красиво. Тихо е, а на мен ми се вика. Крещи душата ми млада, чак гора се разбуди. Последен тъпан и въстана тревата, и мишката, и сърната, и настана хаос.. и все пак е тихо, прекалено тихо..

Духът въстана срещу материалното- ти къде си ?

breathe

Живея, Дишам, Радвам се, Мечтая, Потапям се, Политам, Връщам се и пак продължавам, Усмихвам се, Обичам.. Не Мразя.. А Ти ?..
Омразата кънти в главата ти . .
Разкъсваш живота около теб с надежда там да намериш себе си- но теб те няма . .
Малък мираж на фона . .
Вижте всичко се слива в едно . .
Аз още съм тук и Дишам . .
Вдигам поглед нагоре и виждам полета на птиците,
слънцето, а вечер звездите . .
Дишам! Полъх в косите и ето го . .
Отново . . Дишам , може би . .
Не знам, може би Живея . .

Огледало

Поглеждам в огледалото а там си ти. Гледаш ме в очите. Протягам ръка на пред и твоята следва нейното движение. Докосвам лицето ти и усещам твоята ръка, върху моето. Толкова е топла. бавно се плъзга на долу по бузата ми, по вратът ми. И моята ръка се озовава на сърцето ти. Бие толкова силно, в отговор на моето. Протягам другата си ръка и твоите пръсти я сграбчват в нежна прегръдка. Пристъпваме напред и ето ни- на милиметри един от друг, все така прегърнати/свързани и все така далечни един от друг. Гледаш ме право в очите и през тях аз достигам до душата ти. Сърцето ми ще гръмне, по-силно е от мен. Не издържам и затварям очи. И този допир. Твоите устни, така меки ,така нежни. Екстазът! Екстазът е прекалено голям и всичко експлодира. Експлозия на сетивата- смесица на цветове, звуци, аромати, допири.. толкова е опияняващо.. Отварям очи.. и теб те няма. Събуждам се и ето те до мен, спиш така дълбоко. Обичам те.  Чувствата са диви коне, пуснеш ли ги веднъж няма връщане назад.[ Ах, Молиер .. толкова щеше да е хубаво да си истински, а не плод на моето въображение!! . . ]

Кюстендилска лятна нощ. .

Пуша цигара, димът бавно се разтваря в нощта.
Изпълва дробовете ми и също така механично ги напуска.
Небето е ясно- черна бездънна яма поглъщаща всичките ми мечти,
надежди и мисълта за теб.
Чакам или не чакам, не зная, но пуша цигара и това ме успокоява.
Обгърната в дим, седя на стълбите пред театъра
и си мисля за всичко преживяно с теб.
Звездите, дългите нощи и каменната тераса.
Всичко се слива и като димът се слива в нощта,
а аз пуша цигара и това ми дава надежда.
Чуваш ли ритъма на нощта , тайнствен.
Потапям се в него и отново съм там, впила поглед в танцуващите пламъци.
Понасям се към небето, ела с мен- нека докоснем звездите,
нека попеем със щурците..  Болка в пръстите ме връща в реалността.
Цигарата е вече угарка. Няма дим, и теб те няма.
Тежка въздишка.
Спомените далеч са, душата ми плаче,
а чувствата са диви коне пуснати на свобода..
Последната цигара я няма, а и теб те няма.
А аз копнея да пуша цигара..

silence

Тихо е.. някъде в душата ми. Тихо е, а някак си и празно. Примирих се, но още ми се плаче. Тихо е, но ушите ми пищят. И няма миг покой.

 Иска ми се, но някак си нямам вече желание. Мога, но няма смисъл вече. Още копнея, но някак си с насмешка. Малко ми е тъжно, но дъждът вече отмина. Гледай- пръскат се облаците и водата застина. Още го няма слънцето, но знам че е там- моето ново начало. Пускам те, върви си моя последна надежда. Тихо е и нека така остане. Спокойна съм да знам, че някъде те има. Ето го и мириса на първия сняг. Тичай бързо, махай се ! Не те желая вече! Имам си снега и малките пухкави снежинки, а след тях и пролетта, и лятото с новите надежди, и след това и есента. Имам си малката магия на промяната и стига ми да знам, че някъде те има. Тихо е .. и всичко чезне, топи се като сняг. ! ..

20.10.2010г.

Говореше. Говореше бързо, унесено, развълнувано. Очите му блясваха все по-ярко при всеки спомен. Изживяваше всеки миг отново и отново и отново. Аз просто седях, заслушана в думите му. Препусках заедно с него в неговите спомени. Аз бях част от тях като персонаж на заден фон, запалил цигара, слушащ развълнувания разказ на едно момче. Сякаш бързаше да ми разкаже всичко, колкото се може по-бързо, сякаш времето нямаше да стигне и аз щях да си тръгна без да чуя всичко, което иска да ми каже. Затова и мълчах. Той говореше, сменяше темите постоянно, губех нишката на моменти, замислях се за разни си мой неща. Но пламъка в очите му ме държеше в реалността. Художник бе – да. Рисуваше плажни ивици, танцуващи момичета, алкохолно опиянение. Разговори- някои забравени, други не толкова.Рисуваше нощното небе, сякаш сега бе над нас. Сякаш не бе сряда-20.10 някъде към 14:00, а  края на юли, не по-рано от 00:30 и лежахме на плажа броейки звездите. Странно нали, тези звезди все ни свързват мен и теб. Да, знам ще кажеш, че пак се заблуждавам, но нека не говорим сега за това. Говори ми, не спирай. Нека гласът ти ме топли през предстоящата зима, нека ми е топло самотните нощи, прегърни ме. Студено ми е..
  Тогава заговори за нея. Онова прелестно момиче от сънищата му, онази негова муза, която тайно исках да заменя със себе си.  Онази нимфа омагьосала го със първия си поглед. Какъв ужас!! Защо ми говориш за нея. Какво очакваш да кажа?! Тежък е този товар не мислиш ли? . Аз съм твой отдушник, а ти си  моята муза. Аз съм твой приятел, а ти си моята любов. Какъв ужас!! Какъв ужас..

The S.

-Разкажи ми живота си.- помолих го аз.. Усмихна се, вдигна поглед към звездите и застина така. Продължаваше да се усмихва- не на мен, а на нещо вътре в него, нещо, до което не се бях докоснала. И тогава разбрах - никога няма да бъда негова, нито тои мой. И това ме накара да го обичам по-силно от всякога, дори и сега когато ме заличи от живота си- аз помня. Помня усмивката му, това ми стига..

Обичам . .

Обичам вечер огрявана от луната светлина да се взирам в звездите. Там написана е моята съдба. Но мразя, когато облак закрие Луната и живота ми в тунел навлиза. Тогава оставам сама на широката поляна и търся там лъч светлина, но намирам само необятна тишина. Обичам, когато над белите облачета летя, но в буря навлизам и падам върху мократа трева.  Поглеждам нагоре и студени капки обливат задъханото ми лице. Мразя също, когато спуска се мъгла и света е тъй отчаян и хората в него, всички нарисувани еднакво, преливащи се безпогрешно.. Тогава песен си запявам и забравям за самотата. Обичам и на есен багрите на гората. С жълто, червено, кафяво денят си обличам. Златисти пеперуди по земята кацат или листа паднали по време на зората..

Помниш ли . .

Помниш ли, когато бяхме свободни и тичахме  волно по полските поля..

Помниш ли, как ручеят тихо шумоли, а вятъра брулеше есенни листа..

Помниш ли, как вечер брояхме звездите, огрявани от нощния огън
 и моята ръка нежно се гушеше в твоята.

Помниш ли трепета на моите устни от допира на твоите,
 как тихо шепнеше- "Обичам те" и всичко около нас изчезваше..

Художник..

Рисувам светове. Рисувам високи планини с назъбени върхове, покрити със сняг и орли над тях. Рисувам гъстите поляни, пълни с безброй пъстри цветове и всяко едно по- красиво и всяко едно различно. Рисувам заешка хралупа в корените на стария дъб и малко синигерово гнездо високо в клоните му. Рисувам полета на птиците, като валс със небесата. Рисувам малките рибки като деца на площадка. Рисувам голямото синьо небе, като разстилам буквите по платното- смесвам ги със сините цветове и с багри невиждани очертавам нюансите небесни. И облаците от кратки стихове пръскам ги навсякъде по платното. И звездите – като нежни думи за някой любим една по една поставям ги вечер и шепна им с мек гласец.. Рисувам и котките на двора и .. и пак заваля.. Размаза се светът ми. Дъждът го изтри. Като стъпките по плажа и моята мечта се заличи, отнесе я водата във безкрайните води. Почвам всичко наново, отново ще рисувам- с букви, молив, гума и бои моят свят наново ще се изгради и пак ще блести.Странно, но всеки път щом стигна до теб и водата измива всичко, но знам някой ден и до тебе ще стигна.. Кога ще настъпи този ден- когато ме допуснеш .. ти знаеш къде !!

The W.

Знаеш ли, дълго се чудех какво да ти напиша.. Толкова много неща искам да ти кажа, да ти покажа.. Ще започна с една снимка- обичам я.. Обичам тази снимка.. Обичам мигът, който е запаметила. Обичам спомена от този миг. Обичам я. Обичам тази снимка, защото ти си там..
Мисля си отново и отново за този момент.. Преживявам го пак и пак.. Тъжно ми е, защото знам че всичко е една илюзия- болезнен копнеж на моето сърце.. Благодарна съм за всеки миг прекаран с теб, всяка една секунда ми е по- скъпа от всяко едно вдишване. Копнея пак да те видя, да те докосна, дори да те прегърна.. Днес наблюдавах залеза на една поляна, откъдето се виждаха безброй поляни, планини и пътища.. Слънцето поемаше бавно по своя път, а аз си мислех колко ще е хубаво ако сега си тук и заедно също поемем към слънцето .. Усмихвах се на мечтите ми - във всичките беше ти. Страхувам се да бъда сама, защото отвътре изгарям, затварям се в усмихнатият свят на твоите очи . .
Гледах те, радвах се и на малкото близост, която имах с теб и още и се радвам.. Искат ми се толкова много неща.. Да живея искам, да летя, да мечтая, да се смея, дори и да плача.. Благодарна съм че те има и радвам се че поне за миг пътят ни бе един.. Толкова много неща искам да ти кажа.. Даже не знам откъде да започна, толкова много ми даде, че не знам дори ден ли е нощ ли е.. всичко е толкова еднакво без теб, край мен .. Всичко е някак си сиво, измъчено, изкуствено дори някак си болезнено.. Всичко е толкова празно, че чак ме прекършва вътрешно.. Всичко е толкова.. чак думи не намирам да го опиша.. Знам само, че с теб света е по-хубав.. Караш ме да се усмихвам, да се смея, да се радвам на живота.. Караш ме да искам да мечтая, да се надявам, да пея, да танцувам, караш ме да летя нависоко и да те търся там сред белите пухкави облачета.. там сред звездите, които гледахме..Обичам тази снимка.. Обичам я, защото ти си там.. Обичам я, защото.. знаеш защо..