Прахосница

Никой не може да я обвини, че прахосва дните си в мечти и надежди. Тя просто търси щастието. Знае, че живота всеки ден предоставя вълшебни мигове и иска да ги сподели с някой. И го търси. Понякога хората я наричат вещица, защото вижда надежда там, където празнотата царува и чете думи там, където тишината се просмуква като влага. Нейният свят често намира допирни точки с реалността и това я прави различна. Малко по-различна от всички останали. Тя не бездейства, а чака търсейки. Докато търси, тя чака да бъде намерена. Обича да се усмихва. За нея дните са поредното приключение и с нетърпение поема по пътя, с надеждата да я отведе някъде, където може би някой я чака търсейки.
Никой не може да я обвини, че е наивна, защото обича. Бе преоткрила всевишната любов по един особен начин. Обича всички и всичко, дарява любов и в замяна нищо не иска. Докато търси с кой да изживее вълшебните мигове на живота, тя ги дарява и това и дава сили в търсенето й. Понякога се намираше някой и друг заблуден търсач, с който да сподели душевна храна. Това се случваше на някоя слънчева поляна отстрани на пътя или привечер на езерния бряг. Скоро поемаха по пътя, който сами чертаят с пожелание за слънце и дъжд, когато се нуждаеха.
Никой не може да я обвини, че е луда, заради неспособността си да изрази мислите си разбираемо. Защото тя просто не мисли, а изразява чувствата си. Водни кончета танцуват над главата й и тя знае, че някой ден ще го срещне. А този ден наближава. Колкото и обвинения да изсипваха върху главата й тя знаеше и никога не се отказа.
Прахосваше само сълзите си. Понякога и усмивките си. Понякога това я нараняваше. Понякога я нараняваха. Но тя знаеше. Блясъка в очите и бе толкова уверен и пленяващ, че когато я зърнах онемях. Тя сияеше. Помня я. Дори в този момент я виждам пред себе си как е коленичила на тревата със светло зелена рокля. Говореше си нещо с водните кончета и това я изпълваше с блаженство. В червените й коси се преплитаха няколко жълти цветчета, а очите й . .
Олицетворение на Майката земя, събрали в себе си мъдростта на хиляди поколения жени и чистотата на водата. Погледна ме с лека усмивка, стана и продължи търсенето си. Никой не може да я обвини, защото тя е самото обвинение.
Тя е красотата и горчилката, гръмотевици и дъга.
Тя е както любов и живот, така и вечна самота.
Нейното име е Прахосница - дъщеря на Луната и Майката земя.
Обречена да търси любовта на мъжа. .

Като дим в мъгла.

Усещам как димът бавно се разлива в устата ми, надолу по гърлото ми и се разбива в стените на дробовете ми, като вълните в скалист бряг. Нищо няма около мен. Самата аз съм сива сянка разтваряща се в непрогледната мъгла. Времето тук е спряло. Единственото нещо, което напомня за времето като нещо преходно е догарящата цигара. Единствения спомен за мен са проблясъците на пламъка от допира на цигарата до устните ми. Стъпките ми не вълнуват никой. Никой не ги чува. Просто момент запечатан в мъглата. Разливаща се апатия с примес на радост. Радост, че съм още жива и мога да мечтая, мога да чертая пътя си. Мога да отида където си пожелая, защото около мен няма нищо. Харесва ми да пуша. В цигарения дим има някаква скрита философия и лека носталгия по всичко отминаващо. Като човешкия живот. Един по- привлекателен начин за отмерване на времето, но не на онова време, което отминава безпомощно, а на онова, което предстои. Защото цигарата рано или късно свършва, а след нея винаги има още една. . И всяка има история. И тази история е част от друга история, като малък пейзаж от картина. И всички сме част от нея. Като дим в мъгла. . Изкачвам стъпало след стъпало. Отново съм там - на прага на тишината. . Каквото и да правя винаги се връщам там. Колкото и пъти да се завърти стрелката на часовника. Ограбеност. . Спомен заключен в сапунени балончета. И всичко се свежда до един Повтарящ се мотив. Отново и отново. Като стрелката на часовника. Като цигарения дим. . Като дим в мъгла . .

В дупката на геврека .

Приглушиха музиката до тънък едва доловим звук. Осветлението се насочи към оръфания фотьойл с микрофон пред себе си. Всички жадно впиха погледите си в него и пружините пукаха от напрежение. Тълпата копнееше. Тълпата се нуждаеше. Тази вечер бяха четирима. . Някой изрече нечие име, някой седна на фотьойла. Някой изрече хиляди думи лишени от смисъл. . Тълпата полудя. Ръкопляскаха, викаха, разливаха пенливи напитки по себе си, по устните си. Някой изрече второ име. За втори път всички изригнаха. Познаваха това име и знаеха, че то им дава това, от което се нуждаят. Някой пое микрофона и потопи тълпата в психотичното. Омагьосваше ги с гласът си. Следваха извивката на звука, гладно ту се надигаха , ту се снишаваха. Някой свърши върху тях и те бяха доволни, но не и сити. Нуждаеха се от още. Изречено бе женско име. . Нищо не се случи. Някой повтори името, онова женското. Отново нищо. Озлобени погледи проникваха във всеки ъгъл, всяка пролука. Търсеха я. Името бе повторено трети път. Тогава в тълпата настана смут. Някой се опитваше да си пробие път през нея, но сякаш не бързаше. Хората се блъскаха по вратите за да я видят, изпиваха я с поглед. Аз не я видях, но чух гласът й. . . . Един по- привлекателен начин за отмерване на времето, но не на онова време, което отминава безпомощно, а на онова, което предстои. Защото цигарата рано или късно свършва, а след нея винаги има още една. . И всяка има история. . Преливам . . - продължаваше да говори тя. Седеше на протрит, червен на места кафяв фотьойл, поставен в ъгъла между вратата на съседната стая и стълбището. Стаите бяха 3 - всяка носеше своя собствена емоция, своя история. И трите бяха празни. Всички стояха в коридора насядали на земята, някои прави и всички бяха гладни, с широко затворени очи поглъщаха всяка нейна дума, сякаш ако спреше да говори за миг щяха да погълнат нея. А тя седеше. С микрофон в ръка и говореше. Говореше за любовта, за истината, за водата. Разказваше истории и приказки. Говореше понякога сложно и неразбираемо, в следващия момент сякаш пееше приспивна песен. Те бяха нейни слушатели. Те бяха нейни. Контролираше ги чрез думите си, чрез пълнежа който влагаше в тях. Играеше си с душите им. Бъркаше дълбоко в раните, буташе всичките им защити и след това ги люлееше в прегръдката си. Те я обичаха и в същото време искаха да я видят разкъсана, страдаща. Искаха да задоволи всичките им нужди, перверзните им копнежи. А гласът й..Той трептеше във въздуха като пеперуда. Пеперуда, която ни пренасяше от свят в свят, от вълшебен момент в спомен, и отново в бъдещето. Тълпата гледаше и не можеше да повярва. Наблюдавах обърканите погледи, които бавно преливаха в гняв. Те не искаха вече да слушат за любовта. Не искаха да слушат романтичните виждания за живота на едно момиченце. За момент тя замълча. Вдигна поглед от тефтера си, затвори го и го пусна на земята. Огледа лицата на хората около нея. Тълпата притихна в очакване. Тогава тя заговори отново. Този път гласът й не се носеше като пеперуда. Този път удряше. Отново и отново и отново. Тълпата кървеше и беше щастлива. Точно това искаха - гладни и жадни за болка и отчаяние, единствено разпознаваха цвета на кръвта и агонията като емоция. И тя безпощадно ги удряше с думите си. Пак и пак и пак. Стичаха се от устата й и заливаха хората срещу нея, бавно всички се давеха. Проникна в главите им и изрече на глас най- черните им желания. Изричаше ги, рисуваше ги във въздуха, а тълпата стенеше. Клатеше се в ритъм, отвратена от себе си, засрамена и сита. . Тя стана остави микрофона, качи се по стълбите и се стопи в нощта. Объркана и задоволена тълпата се пръсна. Изчезна, сякаш минаваше през стените. Приглушената музика се разтвори в пространството и настана тишина. От време- на време се чуваха леки стонове идващи от микрофона, сгушил се в скута на все още осветения фотьойл. .

В лудостта си отново преливам, давя се в нея, увивам пръсти около врата й, стискам и стискам, докато дъха ми не секне.
Отново, отново и отново.
В думите си изливам нещо, някаква отрова, губя се в тях отровена, отново по земята коси, кървави дири. Отново се докосвам до психотичното. До онази лудата, непозната. Онази черната. Смея се, радвам се, а тя ме гледа завистливо. Обичам, а тя изгаря от омраза. Протяга ръце към мен и аз отново преливам, отново се давя, оплетена в косите й, давя се в кръвта й. Моята кръв.
Крещя и звук не излиза, боря се, боря се със себе си. Отново и отново, ден след ден. Тя винаги е там, тя винаги ме дебне, тя винаги протяга ръцете си към мен, тя винаги ме оковава, тя винаги е в мен. . Онази другата, лудата, психотичната. .