Странно е как дните минават, препускат като стадо диви коне, протичат покрай нас като пясък през пръсти, а ние още сме тук.
Лутаме се!
Всеки ден ставаме с мисълта, че днес е същият ден като вчера, а утре ще е като днес.
Болни, обсебени от навиците си, всеки ден е един и същ като безкраен миг.
Само че мигът не е безкраен, а е като прашинка на плажа.
Всеки ден е различен, всяка минута е уникална и всеки миг Живота ни предоставя своите вълшебни мигове- шанс да изживеем живота си като птиците, свободни.
Шанс да изживеем живота си като водното конче- завинаги влюбени в живота и .. и един човек, който за нас е всичко.
Всеки ден ставаме, поглеждаме се в огледалото, но се страхуваме да видим в какво сме се превърнали- празни какавиди – пеперудата отдавна е отлетяла, а ние живеем с илюзията, че тя още не се е родила.
Всеки ден излизаме навън и се оплакваме – от времето, от хората, от живота, който цъфти и блика около нас.
Слепи сме, повече и от къртици, живеем сред звездите, а сме заровили глави в пясъка. Живеем като животни, а се мислим за богове.
Гледаме с недоверие на красивото, на истинското, страхуваме се да обичаме..
Страхуваме се да ОБИЧАМЕ !! Как може да се страхуваме да обичаме – та ние сме създадени от любов, ние сме любовта, тя е навсякъде около нас..
Нима слънцето не обича цветята, въпреки, че никога не ги е докосвало, не ги е прегръщало..
То ги обича и ги дарява със светлина и топлина за да бъдат винаги там на поляната..
Защо не можем да обичаме както слънцето обича?
Защо всичко, което обичаме трябва да бъде прибрано в портмонето или в задния джоб, за да бъде винаги с нас ?
Не може ли човека да обича без да притежава?
Не може ли да почувства безграничната, все поглъщаща любов?
Нима не може всички да сме равни, обичливи, свободни, усмихнати .. ??
Защо трябва да ни е трудно, като всичко е толкова просто и лесно ?? ..
Животът минава покрай нас, докато гоним вятъра с надежда да го приберем и него в джоба си. Погубваме животните, защото те са свободни, а ние сме забравили какво е това.
Погубваме себе си, защото един ден се събудихме, погледнахме огледалото и си казахме – „Хм, днес се очертава скучен ден.”
И потеглихме по дългата прашна магистрала, без да поглеждаме назад, напред или около нас. Потеглихме и забравихме..
Забравихме кои сме, забравихме какво е радост, какво е любов, сами се оковахме, нали ни харесва да ни е трудно.
Спряхме да се радваме на залеза, на изгрева, на цветята, на птиците и техния полет, на всички останали животинки и природни чудеса.
Да, чудеса са, защото са уникални..
А ние станахме стадо сиви черупки, мислещи се за богове (а всъщност се крием в тъмното от страх – страх от самите нас)
Лутаме се!
Всеки ден ставаме с мисълта, че днес е същият ден като вчера, а утре ще е като днес.
Болни, обсебени от навиците си, всеки ден е един и същ като безкраен миг.
Само че мигът не е безкраен, а е като прашинка на плажа.
Всеки ден е различен, всяка минута е уникална и всеки миг Живота ни предоставя своите вълшебни мигове- шанс да изживеем живота си като птиците, свободни.
Шанс да изживеем живота си като водното конче- завинаги влюбени в живота и .. и един човек, който за нас е всичко.
Всеки ден ставаме, поглеждаме се в огледалото, но се страхуваме да видим в какво сме се превърнали- празни какавиди – пеперудата отдавна е отлетяла, а ние живеем с илюзията, че тя още не се е родила.
Всеки ден излизаме навън и се оплакваме – от времето, от хората, от живота, който цъфти и блика около нас.
Слепи сме, повече и от къртици, живеем сред звездите, а сме заровили глави в пясъка. Живеем като животни, а се мислим за богове.
Гледаме с недоверие на красивото, на истинското, страхуваме се да обичаме..
Страхуваме се да ОБИЧАМЕ !! Как може да се страхуваме да обичаме – та ние сме създадени от любов, ние сме любовта, тя е навсякъде около нас..
Нима слънцето не обича цветята, въпреки, че никога не ги е докосвало, не ги е прегръщало..
То ги обича и ги дарява със светлина и топлина за да бъдат винаги там на поляната..
Защо не можем да обичаме както слънцето обича?
Защо всичко, което обичаме трябва да бъде прибрано в портмонето или в задния джоб, за да бъде винаги с нас ?
Не може ли човека да обича без да притежава?
Не може ли да почувства безграничната, все поглъщаща любов?
Нима не може всички да сме равни, обичливи, свободни, усмихнати .. ??
Защо трябва да ни е трудно, като всичко е толкова просто и лесно ?? ..
Животът минава покрай нас, докато гоним вятъра с надежда да го приберем и него в джоба си. Погубваме животните, защото те са свободни, а ние сме забравили какво е това.
Погубваме себе си, защото един ден се събудихме, погледнахме огледалото и си казахме – „Хм, днес се очертава скучен ден.”
И потеглихме по дългата прашна магистрала, без да поглеждаме назад, напред или около нас. Потеглихме и забравихме..
Забравихме кои сме, забравихме какво е радост, какво е любов, сами се оковахме, нали ни харесва да ни е трудно.
Спряхме да се радваме на залеза, на изгрева, на цветята, на птиците и техния полет, на всички останали животинки и природни чудеса.
Да, чудеса са, защото са уникални..
А ние станахме стадо сиви черупки, мислещи се за богове (а всъщност се крием в тъмното от страх – страх от самите нас)
Много хубаво казано! (:
ОтговорИзтриване