Прости ми че чувствам и се страхувам

Искам да знаеш колко много те харесвам.
Харесва ми как ме гледаш с онзи поглед, с онази усмивка.
Направо полудявам, чак се чувствам неудобно от мислите ми.
Този поглед. Не знаеш колко много ми казваш с този поглед.
Колко се страхувам от този поглед.
Колко уязвима, малка и безпомощна ме прави този поглед.
Зависима физически и емоционално от чувствата ми към теб.
Не знаеш колко се страхувам, колко ми е трудно да изпиша тези думи, още по- малко да ги изрека на глас.
Сигурно бих се разплакала. Не знам.
Прекалено бързо се влюбвам в теб и това ме плаши.
Поведението ти, начина, по който ми говориш, нещата, които ми казваш.
Погледът, усмивката, прегръдките, целувките, всичко. .
Всичко е толкова, толкова важно и ценно за мен, толкова крехко.
Страх ме е, страх ме е от зависимостта ми.
От нуждата да си около мен, да усещам присъствието ти, да усещам ръката ти по тялото ми.
Да усещам дъха ти, върху лицето ми, устните ти. Очите ти.
Направи ме зависима, недей да се възползваш от това, моля те. .
Моля те. .

^^

Колко странно нещо е живота.
Хората, които най- малко очакваме и търсим, са хората, от които най- много се нуждаем.
Ако преди месец някой ми беше казал, че ти ще си човека,
който ще ме кара да се усмихвам, да се разтапям, честно казано щях да му се изсмея.
Щях да му кажа "Ее, ти луд ли си?!" и разговорът щеше да приключи.
Сега е различно. Не мога да кажа какво се промени, но нещо определено се промени.
Бих описала онази нощ като вълшебна, дори прекрасна.
Бих я описала, за да мога да я запечатам във времето и пространството.
За да остане момента жив.
Онзи момент, когато думите станаха излишни и оставихме мислите да блуждаят някъде.
Онзи момент, когато нуждата от близост надделя над страховете.
Моментът, когато ме целуна за първи път и топло се усмихна.
Красиво е да изживяваш подобни моменти и да ги превръщаш в спомени.
Красиво е всичко случващо се, не мислиш ли ?
=]

За онези, олепканите. Хейтърите, агресорите, онези негативните.

За всички онези гадни хейтъри, които ръсят глупост след глупост, празни думи, насочени със злоба. Онези хора, които са се олепкали с нещо отвратително и гнусно и се опитват да го избършат в околните хора. И го правят сякаш ако не го махнат Сега- Веднага, ще умрат. Край!. Умират, изчезват. А те не са готови да умрат, нямат и не знаят за какво да живеят, но не искат да умрат. Този първичен неистов страх, породен от мръсното лепкаво нещо ги кара да го обърсват в хората. Но всъщност всичко е само и единствено в главите им. Някъде в съзнанието им всички са срещу тях, всички говорят срещу тях. Някъде дълбоко в съзнанието им, те са просто едни малки плачещи самотни деца. Деца чиито кукли са скъсани и мръсни, а количките нямат гуми. Деца чиито родители са вечно отсъстващи, вечно празни. Едни безпомощни, наранени деца, които не познават друга алтернатива. „И в безпомощността се ражда агресията” – бе ми казал някой някога. Какво е безпомощността ?
Всеки един от нас някога е изпадал в ситуация на безпомощност. Спомнете си за онзи момент, когато нещо или някой ви кара да се смалявате. Вие ставате все по- малки и малки. Върху вас се изсипват хиляди тонове боклук и гадости, само за момент се оказвате в бездънна кофа за боклук. Пропадате все по- надолу и по- надолу, а боклука ви засипва. Потъвате, изчезвате. Безпомощни. Една идея преди да изчезнете, да бъдете заличени, разумът отстъпва място на първичното. На онова психотичното, първичното. Онова, което ви кара да се надигнете и да се борите за въздух, за свобода за живот. Да се опълчиш на смъртта. Безпомощни. А сега си представете това усещане да е част от вас всеки ден, всяка нощ, до края на жалкия ви мизерен живот. И да ви се налага всеки ден да се борите за. . още един ден, в който битката ще продължи.
Това се случва с всички онези, олепканите, онези безпомощните, агресивните. И те го правят, ден след ден. Борят се със зъби и нокти за това. За живота си. И се преборват. Нараняват заплашващия. От заплашвани се превръщат в заплашващи. И всеки път, когато разпознаят в нещо или някого онзи първичен дразнител- първоизточникът на тяхната безпомощност, те го нападат, отново и отново. И това се превръща в мания, даже в удоволствие. Превръща се в начин на живот. Превръща се във вътрешен затвор.
Не си мислете, че това наистина им харесва. Просто нямат избор. Това е по- малкото зло. По- лесно е да ти харесва да си деструктивен, само-разрушителен, агресивен, отколкото да си признаеш, че си слаб, че си разкъсан, празен.
Все пак във всеки един от нас зрее по един гаден хейтър. Всички сме омазани с лайна още от раждането ни. Всички сме обречени. Но това въобще не означава, че трябва да се примирим. Да позволим да бъдем мачкани или да мачкаме.
Отсъдено е да се родим, да живеем в този свят, да оцелеем въпреки родителите ни, да оцелеем въпреки средата. Да оцелеем въпреки себе си и постоянните вътрешни борби. Да оцелеем въпреки всичко. И оцеляваме. Ден след ден, година след година, отново и отново, живот след живот! Оцеляваме! Оцеляваме благодарение на онези малки неща.
Онези тихи, скрити вълшебни моменти, които ни биват предоставяни всеки ден. Онези моменти, в които благодарение на нещо малко живота ни се преобръща. Онези моменти, които разграждат боклука, който е изсипан върху нас, рециклират го и го превръщат в нещо красиво, позитивно, градивно. Онези моменти рано сутрин, когато едва едва отваряш очи, правиш си кафе, палиш цигара и отваряш прозореца. Сядаш отвътрешната страна на парапета и виждаш света- хармоничен, изпълнен с вълшебство и се усмихваш. Онези моменти, когато някой те хване за ръка и този някой се усмихне. Онзи момент когато този някой е до теб, поглежда те в очите и виждаш там своите желания. Онзи малък момент на страх и уязвимост преди първата целувка и страстта след нея. За тези моменти и хиляди други си заслужава да живееш. Тези моменти, променят, даряват. Тези моменти могат да завърнат истинския живот и любов и в най- омазаното човече! . .