В дупката на геврека .

Приглушиха музиката до тънък едва доловим звук. Осветлението се насочи към оръфания фотьойл с микрофон пред себе си. Всички жадно впиха погледите си в него и пружините пукаха от напрежение. Тълпата копнееше. Тълпата се нуждаеше. Тази вечер бяха четирима. . Някой изрече нечие име, някой седна на фотьойла. Някой изрече хиляди думи лишени от смисъл. . Тълпата полудя. Ръкопляскаха, викаха, разливаха пенливи напитки по себе си, по устните си. Някой изрече второ име. За втори път всички изригнаха. Познаваха това име и знаеха, че то им дава това, от което се нуждаят. Някой пое микрофона и потопи тълпата в психотичното. Омагьосваше ги с гласът си. Следваха извивката на звука, гладно ту се надигаха , ту се снишаваха. Някой свърши върху тях и те бяха доволни, но не и сити. Нуждаеха се от още. Изречено бе женско име. . Нищо не се случи. Някой повтори името, онова женското. Отново нищо. Озлобени погледи проникваха във всеки ъгъл, всяка пролука. Търсеха я. Името бе повторено трети път. Тогава в тълпата настана смут. Някой се опитваше да си пробие път през нея, но сякаш не бързаше. Хората се блъскаха по вратите за да я видят, изпиваха я с поглед. Аз не я видях, но чух гласът й. . . . Един по- привлекателен начин за отмерване на времето, но не на онова време, което отминава безпомощно, а на онова, което предстои. Защото цигарата рано или късно свършва, а след нея винаги има още една. . И всяка има история. . Преливам . . - продължаваше да говори тя. Седеше на протрит, червен на места кафяв фотьойл, поставен в ъгъла между вратата на съседната стая и стълбището. Стаите бяха 3 - всяка носеше своя собствена емоция, своя история. И трите бяха празни. Всички стояха в коридора насядали на земята, някои прави и всички бяха гладни, с широко затворени очи поглъщаха всяка нейна дума, сякаш ако спреше да говори за миг щяха да погълнат нея. А тя седеше. С микрофон в ръка и говореше. Говореше за любовта, за истината, за водата. Разказваше истории и приказки. Говореше понякога сложно и неразбираемо, в следващия момент сякаш пееше приспивна песен. Те бяха нейни слушатели. Те бяха нейни. Контролираше ги чрез думите си, чрез пълнежа който влагаше в тях. Играеше си с душите им. Бъркаше дълбоко в раните, буташе всичките им защити и след това ги люлееше в прегръдката си. Те я обичаха и в същото време искаха да я видят разкъсана, страдаща. Искаха да задоволи всичките им нужди, перверзните им копнежи. А гласът й..Той трептеше във въздуха като пеперуда. Пеперуда, която ни пренасяше от свят в свят, от вълшебен момент в спомен, и отново в бъдещето. Тълпата гледаше и не можеше да повярва. Наблюдавах обърканите погледи, които бавно преливаха в гняв. Те не искаха вече да слушат за любовта. Не искаха да слушат романтичните виждания за живота на едно момиченце. За момент тя замълча. Вдигна поглед от тефтера си, затвори го и го пусна на земята. Огледа лицата на хората около нея. Тълпата притихна в очакване. Тогава тя заговори отново. Този път гласът й не се носеше като пеперуда. Този път удряше. Отново и отново и отново. Тълпата кървеше и беше щастлива. Точно това искаха - гладни и жадни за болка и отчаяние, единствено разпознаваха цвета на кръвта и агонията като емоция. И тя безпощадно ги удряше с думите си. Пак и пак и пак. Стичаха се от устата й и заливаха хората срещу нея, бавно всички се давеха. Проникна в главите им и изрече на глас най- черните им желания. Изричаше ги, рисуваше ги във въздуха, а тълпата стенеше. Клатеше се в ритъм, отвратена от себе си, засрамена и сита. . Тя стана остави микрофона, качи се по стълбите и се стопи в нощта. Объркана и задоволена тълпата се пръсна. Изчезна, сякаш минаваше през стените. Приглушената музика се разтвори в пространството и настана тишина. От време- на време се чуваха леки стонове идващи от микрофона, сгушил се в скута на все още осветения фотьойл. .