Фани

-Какво правиш?..

Подскочих от ужас.
-Какво правиш?- попита тя и седна до мен.
-Гледам звездите и търся моята.
-Хмм. Нима си имаш звезда. – отвърна с леко недоверие. – Само ти, или всички си имат звезди? Аз имам ли? Коя е? Покажи ми я.

Тя винаги задаваше въпрос след въпрос и никога не чакаше отговор. Не й и трябваше. Тя знаеше отговорите на всеки въпрос, който задава. И когато се намереше някой смелчага, който да й даде отговор, различен от този в главата й, тя направо го изяждаше жив. Разкъсваше го с думи, докато не се съгласи с нея. Тогава със самодоволна усмивка възкликваше – „Аз винаги съм права” и палеше цигара.
Такава беше тя- малката Фани. Тя всъщност не беше малка. Утре е рождения й ден и става на 21г. Но външният й вид наподобяваше по-скоро на 14 годишна девойка. Ниският и ръст, луничките и вечната й усмивка на фона на червената й коса, често обърква хората. Тя е едно дете- безгрижно, невинно, свободно дете на 21 години.

-Коя е моята звезда? – попита пак.
- Не знам. Ти коя си избираш?
- Как бих могла да си избера само една звезда и да бъда нейна завинаги и тя моя..? Бих искала никой да не ме притежава и аз да не притежавам никой. Колко хубав щеше да е света, не мислиш ли?

Всъщност не мислех. Наблюдавах как всяко едно движение на тялото й е съвършено, появило се в най-точния момент. Прекрасна е.
И как очите й блестят на лунната светлина. И как сладко се мръщи носът и устните й, когато се мъчи да си спомни нещо. И как отмята коса зад ухото си, когато е притеснена или се срамува, или когато иска нещо, но не знае как да го каже.

-Имаш ли цигари?
-Имам. В чантата са.
Отвори внимателно чантата ми и извади две цигари. Едната сложи зад ухото си, а другата- запали. Пое дълбоко въздух и се загледа в далечината, сякаш чакаше някой всеки момент да се появи от нищото. Бавно отпусна дробовете си и димът напусна тялото й. Засмя се.

- След тежък ден, първата цигара има вкус на мед. Днес чаках да се появиш в магазина, а ти не дойде. Какво стана?
Замълчах. Страхувах се да й отговоря. Не беше готова да чуе мислите ми.
- От колко време се познаваме. – попитах след малко.
- От цяла вечност. – и загаси цигарата. – От 4 прераждания и 16 години. Не от 5 прераждания. 60-те години ми се губят винаги. – отново се засмя. Облегна се на мен и затвори очи.
Отново избяга в нейния свят. Там където е вечно лято и вместо дъжд валят звезди. Там където всяко една мисъл става реалност още преди да се е появила в главата ти. Там където тя ме обича, а аз не съм най-добрата й приятелка. Там където можем да бъдем заедно. В нейния свят.
-Фани, глупачето ми, не заспивай.
-Късно е! –и усмивка се появи на лицето й.

Свали цигара от ухото си и с пръсти ми направи знак да й дам запалка. Пламъкът озари лицето й. Беше по-красива и от първия миг, в който я видях.
Останахме още няколко часа така- загледани в далечината, в светлините на града и хилядите объркани души, бродещи по пустите улици.
Щом свършиха цигарите, бавно слязохме по склона, по кривата пътека, през гората и по улицата водеща към домът ни..

За теб! - човече от екрана

Понякога те познавам
Понякога си напълно непознат
Понякога шепна името ти вечер
Понякога ми се иска да не го знам
Понякога ми се иска да кажа колко много значиш за мен
Понякога ми се иска това да е лъжа
Понякога ми се иска да се скрия някъде далеч от всички и всичко

Толкова мисли събуждаш в мен, че имам нужда да ги излея на белия лист. Но този път няма да пиша, а ще рисувам.
Ще нарисувам един огледален монитор – аз ще седя от едната страна, а ти от другата и ще си шепнем нашите мечти и тайни.
Мониторът ще стане прекалено сив и ще поискам да изляза навън.
Тогава ще нарисувам една поляна с хиляди цветя и пеперуди, малък поток по средата, дървета отрупани с плодове и гъста сянка под тях. Синьо небе и яркото слънце над мен, даже нека завали и дъга ще нарисувам. Толкова е прекрасно нали, че чак не искам да влизам.
Тогава ще нарисувам път- прашен виещ се като спирала, през планини долини и малки селца. Ела с мен. Подай ми ръка и нека тръгнем по този път . Виждаш ли покривите на къщите, нека идем там.
Когато се уморим ще нарисувам отново онази поляна, но ще бъде вечер и всичко ще спи. Тогава и ние ще полегнем на меката трева и броейки звездите, също ще заспим.
Ще рисувам поляни, градини, мостове и пътища. Пеперуди и калинки, малки светове. Ще мечтая, ще се смея, ще сияя, ще плача, ще обичам и ще плувам там сред звездите.

Когато ми свършат боите ще спра да мечтая и ще опиша всяка една мечта за да мога вечно да я пазя. Когато приключа с мечтите, ще започна със спомените.
Нека ти разкажа за един. Когато те чаках и с поглед те търсех сред тълпата, аз почувствах, че си близо. Обърнах се и те видях.
Много пъти си бях представяла този момент, какво ще кажа аз, какво ще кажеш ти. Как ще изглеждам аз, как ще изглеждаш ти. Хиляди пъти съм те рисувала в мечтите си. Хиляди пъти съм късала листа и съм взимала друг.
Но в този момент ти стоеше пред мен и беше такъв какъвто те виждах. Сякаш отново сънувах.
Сякаш отново острех моливите и поглеждах през прозореца. Всичко се случи толкова бързо, че чак когато се опомних пътувах с влака. Осъзнах, че се страхувах, когато те видях и през цялото време, когато беше покрай мен аз се страхувах. Не от теб, а от себе си. Исках да избягам. Да бягам и в същото време да те държа за ръка. Страхувах се от илюзиите и мечтите си, от емоциите ми. Исках да избягам и го направих. .
Ще оставя редовете недовършени, за да мога винаги да добавям спомени и мечти.. За да мога винаги да мечтая и да си спомням, но този път без страх..