Една душа с много лица

Красотата не се крие, в това да опознаваш една душа, докато чукаш тялото й. .

Красотата се крие, в това, до толкова да познаваш една душа, че да се сливаш с нея, чрез допира на телата ви. .



Погледни в мен и ще видиш себе си
Отговорите на всичките си въпроси
Защото там някъде е границата
И преминем ли я
Всичко ще бъде без значение
Защото там някъде можем просто да бъдем
Докоснати Вплетени Непокътнати
Защото погледна ли в теб виждам себе си
и знам че затворя ли очи ти ще си зад мен
Достатъчно е че някъде те има
вътре в мен и аз във теб

Питам се какво ли остава, когато думите изтлеят в тишината, когато тялото отдавна се е сляло със земята. .
Питам се дали онзи трепет някъде пулсира, помни ли някъде вселената нашите терзания, нашите щастия и нашите падения. .
Питам се когато всичко е обгърнато в тишина, нещо някъде дали напомня, нещо някъде дали остава и за кого е от значение то. .
Или всяко едно мразя те обичам те потъва във вечната забрава, или кънтят някъде болезнено напомнящи за силните чувства вплетени в тези на пръв поглед празни букви . .

на едно човече, което е прекрасно, но още не го знае

Всеки човек има нужда от човек,
просто ей така за да си говорят глупости,
за да си говорят колко е скапан света,
или просто за да си мълчат.
Всеки човек има нужда от човек,
някой който да разбира лудостта му и
да го приема такъв какъвто е.
Защото самотата не означава да бягаш,
това е лукс, който си позволяват имащите.
Ама не онези, които се отрупват с притежание,
а онези, които имат свободата да бъдат себе си пред някого.
Защото близостта не означава на 100% притежание и болка,
Защото самотата не е на 100% бягство и болка.
Болката е субективна.
Да имаш човек до себе си не значи да го имаш наистина.
Означава че винаги можеш да му разкриеш мислите си,
дори и това да означава да захвърлиш себе си в някоя канавка и просто
да отприщиш портите на безкрайния поток от мисли, чувства, които бушуват в теб
като нестихваща морска буря, размятаща рибарска лодка,
по вълните си като голяма гладна котка, безпомощна мишка.
Всеки човек има нужда от човек до себе си,
дори и само за да разбере че съществува
Всеки човек има нужда от човек до себе си,
дори и само за да му каже колко е прекрасен и да му повярва

изгубени

Изгубени сред купища вещи, стени и предразсъдъци.
Изгубени сред фантазии и измислени сюжети.
И няма смисъл да питаме.
Вече всички варианти са разиграни, всички въпроси са зададени.
И просто мълчаливо си седим, обградени от фалшиви отговори.
Изгубени сред купища вещи и трупаме, трупаме, без умора.
Всеки ден, всеки час.
Колкото повече, толкова повече.
Стени от излишни неща, материални и вътрешни.
И всякакви етикети.
Кой си, къде си. Няма никакво значение.
Поредната тухла в стената.
Раждаме се за да играем роли, които не сме избирали.
Погребват ни с ритуали, които не сме искали.
Кога е сега, когато всичко остава някъде назад план или в мираж за бъдещето.
И винаги стискаме зъби в култ към по- доброто бъдеще.
И чакаме.
Смирени. Послушни. Играещи прецизно ролята си.
С надеждата,че сюжетът ще свърши.
И краят му е някъде, преди смъртта.
Толкова сладка и блажена. Толкова плашеща и омразна. Смърт.
Толкова противоречива. Като самия Живот.
Живеем в измислени светове. И всеки ден създаваме нови.
А най- лошото е, че знаем колко сме изгубени всъщност и продължаваме да стискаме зъби.
Говорим с хора, които не харесваме, защото това е нашата роля.
Работим неща, които не харесваме, защото това е нашата роля.
Говорим неща, които не мислим, защото това е нашата роля.
Живеем живот, който не искаме, защото това е нашата роля.
И щом се спуснат кулисите и всеки безмълвно се прибере в своята гримьорна. .
Не смеем да изтрием грима, защото отдаван под него няма нищо.
Лягаме си с мръсни лица, мръсни съзнания.
И се събуждаме с палитра в ръка.
Трябва да си оправим грима. Време е отново да се качим на сцената. .
Изгубени.
Къде, как, защо?
Никой не знае.
Просто се лутаме изгубени по тази ничия земя. .
И тихо си шепнем молитви за бъдещото по- добро утро,
и тайно се гърчим в агония, от истината че такова нещо няма. .
И тайно се надявам, че някой ден Любовта ще спаси душата ми.
Гримът ще се орони под тежестта на хилядите слоеве
и за първи път от хиляди животи ще мога да поема глътка въздух като свободно човешко същество

До тогава и аз ще чакам мълчаливо, мечтаейки за моята утопия, търсейки в лицата около мен онзи пламък, който кара кръвта ми да кипи и да се смея

Милото ми момче . .

Дришльо Дришльов крал на Дришландия. .
Или още познат като Милото ми момче.

Спомням си вечерта, когато те намерих.
Сякаш беше вчера..
Зовът ти от далече ме призова.
И аз дойдох.
Взех те в ръце и те заведох вкъщи,
Където ти разтеше, дивееше и се гушкаше.
Помня каква малка топчица беше,
колкото главата ти.
И стана голям Дришльо.
Не случайно носиш това име.
Фурната все още е счупена след теб.
Все още нося белези по ръцете от твоите нокти и зъби.
Все оше съседите помнят как си отваряше вратата в тях и тършуваше по стаите.
Помня как си играехме с часове,
а с годините се гушкахме с часове.
Голям глезан си беше.
Милото ми момче.
Винаги си бил котка с голям характер.
Иска ми се да имахме още 100 години заедно.
Винаги ще помня поразиите ти и как сладко се гушкаше.
Липсваш ми , сякаш част от мене вече я няма.
Липсваш ми и винаги ще си с мен в мислите ми и в чувствата ми.
Обичам те! Ти винаги ще си повече от домашен котарак. .
И знам че някой ден пак ще сме заедно, ако не в този живот то в следващия. .
септември 2008г. - 31.07.2013г.

Не се знае колко време е необходимо да мине докато забравиш.
Всяко сбогом е копнеж за бъдеща среща.
Всяка нова среща е спомен омотан в мечта.
Винаги ли остава частица от тях в нас.
И говорим, мислим, държим се като обсебени,
без дори да го осъзнаваме.
И когато някой постави огледало пред нас,
ние се секваме и засрамени навеждаме поглед.
Болезнено е да погледнеш навътре към себе си.
Да видиш, това което виждат другите.
Да си спомниш колко години са минали и ти все още копнееш.
Осъзнавайки, че този копнеж е роден и подхранван от фантазии.
И колко обсебен всъщност си.
И идеала който си създал няма нищо общо с реалния обект.
Той е просто друга вселена.
И сякаш комета е помляла твоята.
И навсякъде блуждаят прашинки от твоята същност.
Опитвайки се да запълниш празнините с блажения обект.
И обсебваш себе си.
С налудничеви мисли.
И така е по- лесно.
Защото във фантазиите няма самота, няма липса, няма несъвършенство.
Всичко е такова каквото го начертаеш.
Ти си творецът.
Ти решаваш.
И без да се усетиш са минали години във фантазии.
А реалността е съвсем различна.
И вече си измамен.
От себе си.
От обсебващото ти желание.
От желанието за близост.
Дълбоко в себе си някъде знаеш, че това е илюзия, че всичко е сценарии.
Защо тогава продължаваш?
Защо тогава продължаваме да търсим стари лица в новите моменти. .

Идеал за живот

Напоследък си мисля за идеала, като ценност, като основоположност на социалната ценностна система.
Идеал за жена.
Идеал за мъж.
За дете.
Идеал за добрата жена. Добрата майка.
Идеал за добрия мъж. Добрият баща.
За прилежния ученик и възпитаното дете.
Идеал на живот. Къща, семейство, работа, положение в обществото.
Не че е нещо лошо да се "задомиш".
Мислех си за идеала. За фикс идеята да бъдем в рамка. .
Още преди да се роди някой, който и да е, бива поставен в някакъв идеал от своите родители в техните фантазии.
И когато се роди от него, къде съзнателно, къде несъзнателно се изисква да флезе в този идеал.
После следва и училището.
Трябва да имаш отлични оценки. Да бъдеш отлично оценен.
Оценен. Оценките всъщност не казват кой си, какъв си, какво можеш и какво не..
Аз винаги съм била посредствена ученичка някъде между среден и много добър, а съм постигнала много повече отколкото връстниците ми и много по- възрастни от мен. . И не благодарение на отлични оценки. .
И отново попадаме в роля, която се очаква от нас да спазваме идеално, като за отличен.
И отново търсим одобрението зад колисите дали сме изиграли ролята си, както се очаква от нас.
Какво следва после?
Работа. Защото не е прието да съществуваш без да служиш на някой. Независимо от това какво можеш или не можеш. Какво желаеш или не желаеш. . Винаги можеш да подтиснеш емоциите си, винаги можеш да се преквалифицираш. .
А подтиснатите емоции можем да излеем в кръчмата в няколко чашки и пиянски побои, в няколко сексуални връзки, или в агресия към близки (двуноги или космати другари). .
Винаги трябва да следваме идеалите и ролите.
Обществото не толерира различните.
Обществото не толерира отказа от идеала.
Идеала изгражда стереотипното общество.

Мислех си за това, колко по- лесен и лишен от насилие щеше да е живота, ако всички се бяхме отказали от идеала когато тръгнахме по пътя. .
Колко повече усмихнати хора щеше да има, и колко по- красив и творчески щеше да е светът без идеали. .
Надявам се някой ден някой някъде да доживее до такъв момент, поне за миг. .

Пролетта на народите

Човечеството няма нужда от парламенти, партии, партийни лидери.
Човечеството няма нужда от ООН, Европейски съюз, НАТО, и всякакви подобни обединения за да съществува.
Човечеството няма нужда от много неща, които са изкуствено наложени като пари, икономика, ваксини, модни тенденции, стандарти, всякакви фалшиви ценности и норми.
Човечеството има нужда само от едно нещо.
Да погледне навътре към себе си.
Защото човечеството е единен жив организъм, а всеки отделен човек е клетка от този жив организъм. И тези клетки са болни.
НИЕ човечеството сме ракът на Земята.
Проблемът е пред очите ни.
Всичко е повтарящ се мотив, в различни природни изменения и измерения.
Човекът е съставен от много различни елементи и процеси.
Както е и със Земята.
Какво е ракът? Това са клетки, които не се държат като клетки. Забравят, че са клетки и са част от нещо голямо и започват да се държат деструктивно, дори нападат себеподобните и не само.
Звучи ли ви познато?
Това е процес, който човечеството много стриктно следва.
Предпочитаме да издигаме и да сваляме Правителства и Системи, само и само да не погледнем какво се случва вътре в нас и какво всъщност правим.
Нямаме нужда от кредитни карти, лични карти, стандартизации, шенген и още хиляди - милиарди ограничения и рамки, които следваме и коригираме, вместо да премахнем.
Ние всички сме едно. Независимо какъв цвят са очите ни, кожите ни, косите ни, независимо къде сме родени, израснали, къде и с кой ще прекараме живота си и ще умрем. Ние сме колкото различни толкова и еднакви. Като листата на дърво, на пръв поглед еднакви, но всяко различно и уникално, незаменимо и част от Голямото. Единство.
И всички сме родени творци, просто опитите за стандартизиране ни осакатяват душевно и творчески. Ние сме енергийни източници, не роботи. Енергията трябва да се канализира, потискайки творческото и градивното, познайте на къде ще се излее енергията. И ето ви насилие над хора и животни.
Време е човекът, всеки един човек да погледне навътре в себе си. ДА прости на хората, които го осакатяват духовно, без да знаят какво правят, просто така се прави от край време. Да прости на себе си че го позволява и примирява. Да приеме демоните си и да се научи да живее с тях, да ги опитоми, защото чудовища съществуват, но те не са под леглата, а вътре в нас. Да благодари на света и живота че са тук всеки ден. Да благодари че може да види красотата в света, да я докосне, да я помирише. Да благодари, че е благословен и да поправи грешката на предците си. Време е ракът да започне своето лечение. Време е да си припомним кои сме и защо сме тук! Заради Любовта към Живота и
Способността да възприемаме
Да докосваме без да нараняваме
Да чувстваме без да ограбваме
Да сме безгранични без да поробваме
Да бъдем без да се надяваме
Да изживеем без да се вкопчваме
Да обичаме без да притежаваме
Да живеем без да искаме

Съвършенството е в това, че нищо не е перфектно, нищо не ни принадлежи и нищо не ни трябва
За да живеем
За да обичаме и бъдем обичани

Мимолетност

Родих се призори,

детството ми мина сутринта,

а около пладне прекосявах вече младостта си.

И не че ме е страх,

че времето минава толкоз бързо.

Само малко ме тревожи мисълта,

че може би утре ще съм твърде стар,

за да направя всичко, което съм отлагал.



Приказки за размисъл - Хорхе Букай

Няма да простим и Няма и да забравим

Трудно е в такива моменти да разбереш как се чувстваш.
Да извадиш чувствата си на показ и да ги приемеш такива каквито са.
Да си позволиш да се изгубиш в тях.
Трудно е.
Трудно е да затвориш очи, да стискаш зъби и да усещаш сълзите да се стичат по бузите ти, а целият ти вътрешен свят да се гърчи агонизиращо и безпомощно.
Да знаеш, че трябва да продължиш напред, въпреки неправдата, въпреки болката, въпреки загубената вяра.

Трудно е, когато разбереш, че си е отишъл човек и повече няма да се върне в този свят, в този живот.
Трудно е, когато познаваш този човек, когато си говорил с него преди часове.
Трудно е да превъзмогнеш безпомощността си, болката и несправедливостта.

Трудно е когато младо момиче загубва живота си,защото системата все още работи . . в полза на себе си, не на хората.

Ще ви разкажа малко за това момиче.

Това момиче беше младо, все още не се бе сблъскала с живота и всичките му несправедливи страни.
Това момиче имаше пламък в очите си, който можеше да промени целия свят.
Това момиче беше пълно с идеи и енергия.
Това момиче обичаше и мечтаеше.
Това момиче имаше кауза и се бореше за нея.
Тя имаше и приятели.
Това момиче почина в пътен инцидент.
Просто така . .
Докато мечтаеше как да промени света към по- добро.

Ще запомна това момиче, с усмивката й, със страстта с която говореше, с пламъка в очите и вълшебният свят, който изграждаше мечтите й. .

Трудно е да вдигнеш телефона и да кажеш . . Нашето момиче почина . .

Ще те помним винаги такава каквато беше
Жизнерадостна и пълна с енергия
Обичлива и търсеща отговори и решения
Мечтаеща и наша приятелка, сестра доброволка. .

Обичам ме те и Ще продължим да променя света заради теб,
Заради болката и безпомощността
Заради всички несправедливости и абсурди, които се случват
Защото пламъкът не гасне, той просто се разпръсква и разпалва на нови места
Защото енергията не умира тя сменя формата си
Защото не е чесно . . .

Дефинирай ми това

Защото онези моменти ни учат да обичаме, когато ни обичат. .
И да обичаме смирено, когато не ни обичат . .
Защото чувствата са спомени, а спомените раждат усмивки . .

Какво по- хубаво от това да се разхождаш по плажа, вълните студено да галят пръстите ти,
а снежинките да галят косите. .
Да се протегнеш сутрин в леглото, а Слънчо да нашепва "Добро утро" . .

Защото онези моменти ни учат, да живеем, когато животът е кратък. .
И да живеем, когато живеенето е трудност и недостижима цел. .
Защото живота се ражда да умре, а пътят към смъртта е най-блажен. .

Да накараш някой да се чувства добре, значим, обичан. .
или да го подминеш с гордо вдигната глава, прегазвайки мечтите му. .

Да протегнеш ръка към огъня, знаейки че всичко ще изгори. .
И дълбоко в себе си да знаеш че това е единственият начин да продължиш напред. .
А цената? Защото винаги плащаме цена, независимо какво даваме и получаваме. .
Да живееш на чужда сметка, на вересия, с дългове и заеми, духовни и вътрешни, към себе си и околните. .

Какво по- хубаво от това да се сбогуваш с Любовта, за да й кажеш Здравей на следващата спирка. .
Но всеки влак си има своето закъснение. .
И всеки момент си има своето време. .

Затварям очи . .
Само там мога да изживея момента на споделяне, момента на любов и щастие. .
Сред плажните барове и танци сред звездите, огньове по поляните и цветя в косите . .
В реалният живот всичко е по- сложно, по - обвързано, по- споделено и по- нараняващо . .
Може би така и трябва. .

Без пълно щастие, лутайки се между избора . .
Така и трябва. .