Морска сол

Защото живота е съвкупност от любов и смърт и всеки път, когато обичаме едно разочарование умира, една душа се слива с вечността.
Защото живота е като стъпките по плажа, които оставихме вчера, а днес ги няма.
И отново се потапям . .
В прашните улици, мириса на отдавна умряла риба, изгаряща и потна човешка плът, алкохолни изпарения, алкохолизирани хора, говорещи на някакъв език.
И това е без значение.
Защото живота е една цигара, която ни убива, но без нея не можем, а любовта е сутрешното кафе.
Защото се раждаме и умираме във всеки един момент, като онзи вчера на плажа, когато за миг любовта ни умря и ние умряхме с нея, а днес пак сме заедно сякаш за първи път.
И отново се потапям. .
В разхвърляните квартири, щъкащи хлебарки и плъхове, някакви мазни погледи и разни пипала стрелват се по телата - излъгани мечти танцуват по плажните барове. Някой припалва цигара, някой излива съзнанието си в думи. Някой отпива глътка пенлива течност.
И това е без значение.
Защото всеки път, когато ме погледнеш всичко изчезва, всичко се слива в един единствен момент на морска сол, чайки, песента на морето и твоята целувка. .

"Алеф" или "изгубеният" път към себе си и Вселената

Ако живота е влак и ние просто преминаваме от вагон във вагон, срещайки нови хора и хора от предишни вагони.
Ако живота е път без край и начало и ние сме по средата му.
Ако има определени места в света, точки, в които цялата вселена- всяко изминало бъдеще и всяко предстоящо минало се преплитат в един информационен поток и всеки един човек е такава точка.
Ако пространството е безкрайна лудост, а лудостта е неспособността да споделиш мислите си разбираемо за околните.
Ако съществуваме в хората, живеем чрез тях и те съществуват в нас.
Всяка направена крачка е вече извървян път в друг вагон.
Ако да обичаш означава да прекараш живота си в търсене на твоята сродна душа. Значи ли това че можем да обичаме само един човек или душата ни е разкъсвана и събирана хиляди пъти и всеки ден срещаме потенциалният единствен.
Колко прераждания са нужни за да открием смисъла на живота и хармонията с вселената и всичко настоящо.
Спираме ли да съществуваме, когато спрем да търсим себе си.
Тръгва ли любовта да ни търси, когато ние тръгнем да търсим нея.
Обичаме човекът до нас, заради самият него. Заради изборите, които прави и любовта. Но какво правим, когато неговото поведение ни наранява? Променяме ли го в името на любовта или променяме себе си. Ако истинската любов е всепоглъщаща и няма нужда от компромиси, защото заедно сте си достатъчни и вашите чувства ви изпълват с хармония и доброта, значи ли това че трябва да продължим напред без човека, който ни наранява с поведението си неумишлено или заедно трябва да променим себе си в името на съществуването и любовта?
Можем ли наистина да се откъснем от рутината и да живеем свободни и въобще какво е свободата?
Свободни от какво? От рутината или първо трябва да сме свободни от себе си. .
Морето винаги е било символ на носталгия и тъга. Хората винаги го свързват със смъртта. Но ако нищо не умира просто сменя вагона или влака, а морето е плашещо заради безкрайността, която лъха от него и необятното несигурното.
Ако морето е земният космос и е проявление на божественото и всички ние сме част от божественото. .
Значи ли това че не съществуваме или сме избрали да не съществуваме. .
Защо сме избрали да не съществуваме и се стремим към празнотата и болката ? . .
Може би отговорът на този въпрос крие в себе си и отговора на вечният въпрос.
А отговорът на всички въпроси е около нас. Всички въпроси отдавна са зададени и отговорите плуват в пространството около нас, това са вълшебните мигове, които живота ни предоставя всеки ден. .

За момчето, което . .

За момчето, онова същото, с което заспивам и се будя.
Момчето, което страстно целува и нежно прегръща.
Което попива всяко мое движение. Няма значение дали пуша, ям или глупости говоря.
Момчето, което наивно римува, наивно търси моя поглед, моята усмивка.
За момчето, което ме изпълва, допълва, защото заедно сме по-красиви, а скромността е за самотните.
За момчето, в което вярвам.
За моментите заедно.
За мислите, капризите и мрънкането изтърпяно, с усмивката му заличено.
За момчето, онова същото. .
Онова, което може никога да не разбере, колко много означава за мен и как потрепва душата ми щом го видя.
Защото е момчето, подлудяващо всяка частица от тялото ми, от съзнанието ми.
Защото е моето момче.
Целувам те, гушкам те,
Само твоя. . <3

miss you . .

Нижат се дните , момент след момент.
И дори онези, в които те няма.
В които цялото ми същество крещи за теб.
Усещам те, вътре в мен, някъде в душата ми, в сърцето ми.
Чувствам те по кожата ми. Просмукал си се в нея.
Чувствам те в болката в бедрата ми. По устните ми.
Усещам очите ти и онзи поглед.
Онзи поглед, когато ме целуваш, когато ме прегръщаш, когато ме държиш за ръка.
Погледът, с който заспиваш и се будиш до мен.
За този поглед копнея, този поглед виждам, когато затворя очи.
Този поглед сънувам. Този поглед обичам.
Изпълва ме, поглъща ме. Обсебва ме.
Усещам те.
Усещане за пълнота и празнота в моментите, когато те няма.
Усещане за красота и любов, когато си тук.
Чувствам, че се нуждая от теб, сега и веднага. Винаги.
Сякаш винаги си бил тук и винаги ще бъдеш тук.
Сякаш винаги съм преливала от чувствата си към теб.
Сякаш не мога друго да чувствам.
Не съм способна да го опиша, да го поставя в рамка от думи.
Сякаш винаги съм . . и винаги ще . .

Прости ми че чувствам и се страхувам

Искам да знаеш колко много те харесвам.
Харесва ми как ме гледаш с онзи поглед, с онази усмивка.
Направо полудявам, чак се чувствам неудобно от мислите ми.
Този поглед. Не знаеш колко много ми казваш с този поглед.
Колко се страхувам от този поглед.
Колко уязвима, малка и безпомощна ме прави този поглед.
Зависима физически и емоционално от чувствата ми към теб.
Не знаеш колко се страхувам, колко ми е трудно да изпиша тези думи, още по- малко да ги изрека на глас.
Сигурно бих се разплакала. Не знам.
Прекалено бързо се влюбвам в теб и това ме плаши.
Поведението ти, начина, по който ми говориш, нещата, които ми казваш.
Погледът, усмивката, прегръдките, целувките, всичко. .
Всичко е толкова, толкова важно и ценно за мен, толкова крехко.
Страх ме е, страх ме е от зависимостта ми.
От нуждата да си около мен, да усещам присъствието ти, да усещам ръката ти по тялото ми.
Да усещам дъха ти, върху лицето ми, устните ти. Очите ти.
Направи ме зависима, недей да се възползваш от това, моля те. .
Моля те. .

^^

Колко странно нещо е живота.
Хората, които най- малко очакваме и търсим, са хората, от които най- много се нуждаем.
Ако преди месец някой ми беше казал, че ти ще си човека,
който ще ме кара да се усмихвам, да се разтапям, честно казано щях да му се изсмея.
Щях да му кажа "Ее, ти луд ли си?!" и разговорът щеше да приключи.
Сега е различно. Не мога да кажа какво се промени, но нещо определено се промени.
Бих описала онази нощ като вълшебна, дори прекрасна.
Бих я описала, за да мога да я запечатам във времето и пространството.
За да остане момента жив.
Онзи момент, когато думите станаха излишни и оставихме мислите да блуждаят някъде.
Онзи момент, когато нуждата от близост надделя над страховете.
Моментът, когато ме целуна за първи път и топло се усмихна.
Красиво е да изживяваш подобни моменти и да ги превръщаш в спомени.
Красиво е всичко случващо се, не мислиш ли ?
=]

За онези, олепканите. Хейтърите, агресорите, онези негативните.

За всички онези гадни хейтъри, които ръсят глупост след глупост, празни думи, насочени със злоба. Онези хора, които са се олепкали с нещо отвратително и гнусно и се опитват да го избършат в околните хора. И го правят сякаш ако не го махнат Сега- Веднага, ще умрат. Край!. Умират, изчезват. А те не са готови да умрат, нямат и не знаят за какво да живеят, но не искат да умрат. Този първичен неистов страх, породен от мръсното лепкаво нещо ги кара да го обърсват в хората. Но всъщност всичко е само и единствено в главите им. Някъде в съзнанието им всички са срещу тях, всички говорят срещу тях. Някъде дълбоко в съзнанието им, те са просто едни малки плачещи самотни деца. Деца чиито кукли са скъсани и мръсни, а количките нямат гуми. Деца чиито родители са вечно отсъстващи, вечно празни. Едни безпомощни, наранени деца, които не познават друга алтернатива. „И в безпомощността се ражда агресията” – бе ми казал някой някога. Какво е безпомощността ?
Всеки един от нас някога е изпадал в ситуация на безпомощност. Спомнете си за онзи момент, когато нещо или някой ви кара да се смалявате. Вие ставате все по- малки и малки. Върху вас се изсипват хиляди тонове боклук и гадости, само за момент се оказвате в бездънна кофа за боклук. Пропадате все по- надолу и по- надолу, а боклука ви засипва. Потъвате, изчезвате. Безпомощни. Една идея преди да изчезнете, да бъдете заличени, разумът отстъпва място на първичното. На онова психотичното, първичното. Онова, което ви кара да се надигнете и да се борите за въздух, за свобода за живот. Да се опълчиш на смъртта. Безпомощни. А сега си представете това усещане да е част от вас всеки ден, всяка нощ, до края на жалкия ви мизерен живот. И да ви се налага всеки ден да се борите за. . още един ден, в който битката ще продължи.
Това се случва с всички онези, олепканите, онези безпомощните, агресивните. И те го правят, ден след ден. Борят се със зъби и нокти за това. За живота си. И се преборват. Нараняват заплашващия. От заплашвани се превръщат в заплашващи. И всеки път, когато разпознаят в нещо или някого онзи първичен дразнител- първоизточникът на тяхната безпомощност, те го нападат, отново и отново. И това се превръща в мания, даже в удоволствие. Превръща се в начин на живот. Превръща се във вътрешен затвор.
Не си мислете, че това наистина им харесва. Просто нямат избор. Това е по- малкото зло. По- лесно е да ти харесва да си деструктивен, само-разрушителен, агресивен, отколкото да си признаеш, че си слаб, че си разкъсан, празен.
Все пак във всеки един от нас зрее по един гаден хейтър. Всички сме омазани с лайна още от раждането ни. Всички сме обречени. Но това въобще не означава, че трябва да се примирим. Да позволим да бъдем мачкани или да мачкаме.
Отсъдено е да се родим, да живеем в този свят, да оцелеем въпреки родителите ни, да оцелеем въпреки средата. Да оцелеем въпреки себе си и постоянните вътрешни борби. Да оцелеем въпреки всичко. И оцеляваме. Ден след ден, година след година, отново и отново, живот след живот! Оцеляваме! Оцеляваме благодарение на онези малки неща.
Онези тихи, скрити вълшебни моменти, които ни биват предоставяни всеки ден. Онези моменти, в които благодарение на нещо малко живота ни се преобръща. Онези моменти, които разграждат боклука, който е изсипан върху нас, рециклират го и го превръщат в нещо красиво, позитивно, градивно. Онези моменти рано сутрин, когато едва едва отваряш очи, правиш си кафе, палиш цигара и отваряш прозореца. Сядаш отвътрешната страна на парапета и виждаш света- хармоничен, изпълнен с вълшебство и се усмихваш. Онези моменти, когато някой те хване за ръка и този някой се усмихне. Онзи момент когато този някой е до теб, поглежда те в очите и виждаш там своите желания. Онзи малък момент на страх и уязвимост преди първата целувка и страстта след нея. За тези моменти и хиляди други си заслужава да живееш. Тези моменти, променят, даряват. Тези моменти могат да завърнат истинския живот и любов и в най- омазаното човече! . .

White silence Green silence

Изборът да поемеш по своя път
Красотата да докоснеш и почувстваш
Свободата да си безграничен
Надеждата да продължаваш да бъдеш
Копнежът по изживяното неизживяно
Любовта към Живота и
Способността да възприемаш
Да докосваш без да нараняваш
Да почувстваш без да ограбиш
Да си безграничен без да поробваш
Да бъдеш без да се надяваш
Да изживееш без да се вкопчваш
Да обичаш без да притежаваш
Да живееш без да искаш

Съвършенството е в това, че нищо не е перфектно, нищо не ни принадлежи и нищо не ни трябва
За да живеем
За да обичаме и бъдем обичани