на едно човече, което е прекрасно, но още не го знае

Всеки човек има нужда от човек,
просто ей така за да си говорят глупости,
за да си говорят колко е скапан света,
или просто за да си мълчат.
Всеки човек има нужда от човек,
някой който да разбира лудостта му и
да го приема такъв какъвто е.
Защото самотата не означава да бягаш,
това е лукс, който си позволяват имащите.
Ама не онези, които се отрупват с притежание,
а онези, които имат свободата да бъдат себе си пред някого.
Защото близостта не означава на 100% притежание и болка,
Защото самотата не е на 100% бягство и болка.
Болката е субективна.
Да имаш човек до себе си не значи да го имаш наистина.
Означава че винаги можеш да му разкриеш мислите си,
дори и това да означава да захвърлиш себе си в някоя канавка и просто
да отприщиш портите на безкрайния поток от мисли, чувства, които бушуват в теб
като нестихваща морска буря, размятаща рибарска лодка,
по вълните си като голяма гладна котка, безпомощна мишка.
Всеки човек има нужда от човек до себе си,
дори и само за да разбере че съществува
Всеки човек има нужда от човек до себе си,
дори и само за да му каже колко е прекрасен и да му повярва

изгубени

Изгубени сред купища вещи, стени и предразсъдъци.
Изгубени сред фантазии и измислени сюжети.
И няма смисъл да питаме.
Вече всички варианти са разиграни, всички въпроси са зададени.
И просто мълчаливо си седим, обградени от фалшиви отговори.
Изгубени сред купища вещи и трупаме, трупаме, без умора.
Всеки ден, всеки час.
Колкото повече, толкова повече.
Стени от излишни неща, материални и вътрешни.
И всякакви етикети.
Кой си, къде си. Няма никакво значение.
Поредната тухла в стената.
Раждаме се за да играем роли, които не сме избирали.
Погребват ни с ритуали, които не сме искали.
Кога е сега, когато всичко остава някъде назад план или в мираж за бъдещето.
И винаги стискаме зъби в култ към по- доброто бъдеще.
И чакаме.
Смирени. Послушни. Играещи прецизно ролята си.
С надеждата,че сюжетът ще свърши.
И краят му е някъде, преди смъртта.
Толкова сладка и блажена. Толкова плашеща и омразна. Смърт.
Толкова противоречива. Като самия Живот.
Живеем в измислени светове. И всеки ден създаваме нови.
А най- лошото е, че знаем колко сме изгубени всъщност и продължаваме да стискаме зъби.
Говорим с хора, които не харесваме, защото това е нашата роля.
Работим неща, които не харесваме, защото това е нашата роля.
Говорим неща, които не мислим, защото това е нашата роля.
Живеем живот, който не искаме, защото това е нашата роля.
И щом се спуснат кулисите и всеки безмълвно се прибере в своята гримьорна. .
Не смеем да изтрием грима, защото отдаван под него няма нищо.
Лягаме си с мръсни лица, мръсни съзнания.
И се събуждаме с палитра в ръка.
Трябва да си оправим грима. Време е отново да се качим на сцената. .
Изгубени.
Къде, как, защо?
Никой не знае.
Просто се лутаме изгубени по тази ничия земя. .
И тихо си шепнем молитви за бъдещото по- добро утро,
и тайно се гърчим в агония, от истината че такова нещо няма. .
И тайно се надявам, че някой ден Любовта ще спаси душата ми.
Гримът ще се орони под тежестта на хилядите слоеве
и за първи път от хиляди животи ще мога да поема глътка въздух като свободно човешко същество

До тогава и аз ще чакам мълчаливо, мечтаейки за моята утопия, търсейки в лицата около мен онзи пламък, който кара кръвта ми да кипи и да се смея