Веднъж слушах обясние за това как микроскопите заснемат обектите, които се наблюдават под тях.
Те просто маркират очертанията на обектите, през които преминава светлината.
И това е само моментна штриха в тяхното съществуване.
И е просто една интерпретация.
Не показва пълната същност, многоизмерност, неговото то, каквото и да е то.
Май същото е и с хората.
Ние никога не сме в пълният си вид, защото се изменяме според вътрешността ни и това как тя кореспондира с външното, общото.
Като неспирен поток - хем изглежда да си е същото, но водата отдавна вече е надолу по устието и приижда следващата.
Ние никога не можем да се видим едновременно отвсякъде в пълен вид.
Забравяме, че светът около нас не е само това, което вижда, възприема и обработва мозъка.
А много, много отвъд това.
Плаваме в река, която не можем да видим в целият й мащаб, защото сме вътре в нея, носим се по нейното течение.
Образите/стимулите идващи от общото ни обгръщат, така както светлината обгръща обектите под микроскопа.
И те ни дават бегли, моментни штрихи на нас самите.
Под въздействието им формираме реакции, усещания, мисли. . които не ни определят в нашият пълен вид,
а напротив - само маркират моментната снимка от нашето съществуване.
..
18.07.20 г.
17.07.20 г.
Разговор между двама
Срещаме се някъде в пространството.
Носим със себе си толкова много неща, за които човекът отсреща не подозира.
И изпълваме с тях пространството около нас.
Този срещу нас също си носи багажа и прилежно го разполага.
И нито един от двама ни неподозира какво се крие там.
Смесица от отминали усещания, мисли, представи. .
Вихрушка от спомени и взети решения. .
Срещаме се в един конкретен миг. .
Само в този миг ние сме тези, които сме.
Преди него и след него сме все други.
Защото там в тази среща ние избираме какво да разменим помежду си, от онези неща, които носим с нас.
И така се опознаваме, сближаваме. Нещата стават общи.
Трябва да търсим тази истинска среща, защото само в нея можем да усетим истинската същност на живота.
Онзи миг, в който знаем, че има толкова много неизвестни между нас - участниците в срещата,
но това не ни спира да се погледнем и да се видим такива, каквито сме . .
В преходността на момента
В преходността на мисълта
на усещането, че си ти
и си тук
точно тук
. .
3.04.20 г.
Из записките на една бръмка
Столовете са внимателно подредени до масите - по два, три или четири.
Празни.
На маса за двама седи жена.
Празна.
Над нея голяма картина. Почти колкото стената.
Нарисувана жена по бански в езеро. С котка по тях.
Застинала върху платното между пределите на банските и пейзажът на картината.
В полет между двете.
В постоянно напрежение от взетото решение, предприетите действия и незавършващия резултат.
Никой не забеляза кога котката скочи от платното, шмугна се между краката на столовете и масите,
и побягна навън през отвореният прозорец.
Един трамвай тъкмо бе прегазил нищо и неподозираща котка, бягаща от и към нещо.
Гълъбите на отсрещния тротоар оживено обсъждаха случилото се.
Котката лежеше разполовена, застинала между скокът и презимяването. .
Празни.
На маса за двама седи жена.
Празна.
Над нея голяма картина. Почти колкото стената.
Нарисувана жена по бански в езеро. С котка по тях.
Застинала върху платното между пределите на банските и пейзажът на картината.
В полет между двете.
В постоянно напрежение от взетото решение, предприетите действия и незавършващия резултат.
Никой не забеляза кога котката скочи от платното, шмугна се между краката на столовете и масите,
и побягна навън през отвореният прозорец.
Един трамвай тъкмо бе прегазил нищо и неподозираща котка, бягаща от и към нещо.
Гълъбите на отсрещния тротоар оживено обсъждаха случилото се.
Котката лежеше разполовена, застинала между скокът и презимяването. .
30.03.20 г.
Из записките на една бръмка
Протяга ръце за да прогони сенките под очите
Става
Изпикава несбъднатите мечти
Изхрачва мислите си в канала
Облича се и тръгва
Сънищата дебнат но не смеят да атакуват
Слиза по стълбите
Минава през вратата но тя успява да го избегне и заради това опитва и прозореца
Навън колелата са излезли на разходка
Отива към метрото
Един дракон прелита и отнася шапката му в тунела
Никой не забелязва освен една катерица
Драконът избра ескалатора за нагоре
Двата гълъба кацнали на козирката над изхода поклащаха глави в знак на одобрение
Часовникът не работеше и въпреки това хората нервно го следяха
Става
Изпикава несбъднатите мечти
Изхрачва мислите си в канала
Облича се и тръгва
Сънищата дебнат но не смеят да атакуват
Слиза по стълбите
Минава през вратата но тя успява да го избегне и заради това опитва и прозореца
Навън колелата са излезли на разходка
Отива към метрото
Един дракон прелита и отнася шапката му в тунела
Никой не забелязва освен една катерица
Драконът избра ескалатора за нагоре
Двата гълъба кацнали на козирката над изхода поклащаха глави в знак на одобрение
Часовникът не работеше и въпреки това хората нервно го следяха
29.03.20 г.
Имало едно време
Имало едно време . .
Едно друго, различно . . от това сега . .
И от времето, което е било преди това . .
И от онова време, което ще бъде . .
Имало едно ябълково дърво . .
Като онези преди сто зими . .
И като тези, които са още семе в цвета на пролетна ябълка . .
Червена . .
със златисти ръбове по кръглата й форма . .
Кафяво . .
там където е оста й . .
Червена . .
като залез . .
Имало едно време една котка . .
спяща на хлад сред клоните . .
Само върха на мустаците леко помръдват от полуха между листата . .
Едно листо се върти около себе си . .
сякаш всеки момент ще се изтреля нагоре и напред . .
И тогава тя го хвана . .
Между двете си ръце . .
Докато кихаше . .
Имало едно време . .
Едно друго, различно . . от това сега . .
И от времето, което е било преди това . .
И от онова време, което ще бъде . .
Имало едно ябълково дърво . .
Като онези преди сто зими . .
И като тези, които са още семе в цвета на пролетна ябълка . .
Червена . .
със златисти ръбове по кръглата й форма . .
Кафяво . .
там където е оста й . .
Червена . .
като залез . .
Имало едно време една котка . .
спяща на хлад сред клоните . .
Само върха на мустаците леко помръдват от полуха между листата . .
Едно листо се върти около себе си . .
сякаш всеки момент ще се изтреля нагоре и напред . .
И тогава тя го хвана . .
Между двете си ръце . .
Докато кихаше . .
Имало едно време . .
28.03.20 г.
Странник идва в селото
Денят беше от ония -
слънце грее, облак се не види у небето, а по улиците такава пустощ, че чак птиците са заглъхнали.
Лято е, с лятна мараня и летен задух, сякаш някой те стиска за гърлото, ама отвътре - от дробовете навън те стиска.
Само в далечината се дочува ритмичното клатене на класовете по полето.
Мине час, мине два, катурне се половината ден, а на вън все така, ни жива душа, ни птича песен се долавя. Отвреме навреме се чува пукане от някоя дървена греда, нагряла се от слънцето.
С последните слънчеви лъчи нещо взе че се разпука.
От полето се чу глъчка, смях и песен. По хоризонта изплуваха сиуетите на жителите. Първо мъжете преметнали на рамо по една сопа, а след тях жените с по един вързоп в ръка. Пеят, смеят се, сякаш не от работа идват, а на сватба отиват.
Тълпата се разби на по- малки групи и потънаха в улиците и малките преки, а жлъчката на свой ред се разби в стените и постепенно затихна.
Мина полунощ, мина два. Не щеш ли силен вик проряза нощта, та чак кучетата завиха а петлите запяха.
Първо светнаха прозорците, после изкърцаха пантите. Под шума на стъпките се чуваха тревожни въпроси. Не се откри източника и всички се прибраха по домовете си. Лампите загаснаха.
Мина още час - два, тамън да се съмне и викът отново разтърси селото, този път по- тягостен, сгъстен и каращ кръвта да замръзне, а жилите да се свият от болка. Лампите светнаха, пантите изкърцаха, само стъпки се чуваха. Само уплашени погледи се стрелваха и бързо се навеждаха главите, някой да не реши да се заговори. Пръснаха се хората на групи по трима и петима. Мина време, събраха се мегдана и без никой нищо да каже стана ясно, че никой нищо не е намерил. Стоят там и незнаят що да сторят. Сякаш пак е пладне и жегата стиска от дробовете навън. Постояха още малко, па си тръгнаха по домовете. Изкърцаха пантите, лампите не загаснаха. Дебнеха сиуети по прозорците, вперили погледи в тъмните ъгли навън.
Почна да се съмва. Раздвижи се селото. Дочуваха се разбудени животни и птици. Бавно денят се отправи към ежедневните си ритуали. Мъжете нарамиха сопите, жените грабнаха вързопите и тръгнаха към полето. Дочуваха се тихи разговори за отминалата нощ и още по- тихо заглъхваха думите в гърлото.
Що беше туй чудо? Така и не разбраха.
Търкулна се деня и се появиха пак сиуетите горе на баира. Смеят се, пеят. Няма и спомен от случилото се. Пръсна се тълпата на малки групи и поеха по улиците. Изкърза панта, после друга. Светна лампа. Тежки обувки потропват на пода. Уморени стъпки крачат по коридора.
И ей го на! Пак! Тоя вик дето кара кожата ти са се напука от ужас, очите да се изцъклят, а гръбнака ти да се свие до размерите на юмрук. Никой не посмя да помръдне. Всичко замръзна, сякаш от това зависи живота им. Чакаха.
Какво ли чакаха?
Тоя вик сякаш идеше дълбоко от земята, вибрираше в костите им и се извисяваше до небесата. Даже бълхите по добитъка застинаха.
Чу се отново, този път от хълма, там от дето по- рано бяха минали.
Чуха се много, много стъпки. Малки и големи, бързи и накуцващи. Всички в една посока устремени. Кой взел със себе си сопа, кой тиган, друг камък, трети колан. Кой каквото имал на пътя си грабнал. И колкото по- близо стигали, по- неуверени ставали стъпките. Ей ги горе вече. Като един спряха всички внезапно, стъписани, гледат и не вярват на очите си.
Гледат напред, споглеждат се и пак гледат напред. Нищо не излиза от тия зейнали усти, само очите шарят и говорят.
А пред тях, не какво и да е, а едно магаре. Едно едничко пусто магаре. Бяло като сняг, с дълбоки очи и кръв стичаща се от лявтото му бедро. Капе и потъва в земята без да остави следа.
Магарето нададе нов вик и всички притиснаха уши и стиснаха очите да не изфръкнат. Някои се свлякоха и на земята. Докато се опомнят магарето вече го нямаше.
Никой не разбра какъв беше тоя странник минал през селото им. Никога и не разбраха. Не се и появи повече. Младите станаха старци, а старците се наместиха в гробището. Никой вече не помнеше тия странни дни.
Само на мястото дето беше стояло магарето и кръвта му беше пропила в земята, сега се издигаше голям бял дъб с кървари листа. На есен щом изпопадат сите му листа, вечер се дочува как през клоните му свисти вятъра, като умиращ зов на някой странник. .
П.П.: От срещата на Write craft - 13.11.19г.
слънце грее, облак се не види у небето, а по улиците такава пустощ, че чак птиците са заглъхнали.
Лято е, с лятна мараня и летен задух, сякаш някой те стиска за гърлото, ама отвътре - от дробовете навън те стиска.
Само в далечината се дочува ритмичното клатене на класовете по полето.
Мине час, мине два, катурне се половината ден, а на вън все така, ни жива душа, ни птича песен се долавя. Отвреме навреме се чува пукане от някоя дървена греда, нагряла се от слънцето.
С последните слънчеви лъчи нещо взе че се разпука.
От полето се чу глъчка, смях и песен. По хоризонта изплуваха сиуетите на жителите. Първо мъжете преметнали на рамо по една сопа, а след тях жените с по един вързоп в ръка. Пеят, смеят се, сякаш не от работа идват, а на сватба отиват.
Тълпата се разби на по- малки групи и потънаха в улиците и малките преки, а жлъчката на свой ред се разби в стените и постепенно затихна.
Мина полунощ, мина два. Не щеш ли силен вик проряза нощта, та чак кучетата завиха а петлите запяха.
Първо светнаха прозорците, после изкърцаха пантите. Под шума на стъпките се чуваха тревожни въпроси. Не се откри източника и всички се прибраха по домовете си. Лампите загаснаха.
Мина още час - два, тамън да се съмне и викът отново разтърси селото, този път по- тягостен, сгъстен и каращ кръвта да замръзне, а жилите да се свият от болка. Лампите светнаха, пантите изкърцаха, само стъпки се чуваха. Само уплашени погледи се стрелваха и бързо се навеждаха главите, някой да не реши да се заговори. Пръснаха се хората на групи по трима и петима. Мина време, събраха се мегдана и без никой нищо да каже стана ясно, че никой нищо не е намерил. Стоят там и незнаят що да сторят. Сякаш пак е пладне и жегата стиска от дробовете навън. Постояха още малко, па си тръгнаха по домовете. Изкърцаха пантите, лампите не загаснаха. Дебнеха сиуети по прозорците, вперили погледи в тъмните ъгли навън.
Почна да се съмва. Раздвижи се селото. Дочуваха се разбудени животни и птици. Бавно денят се отправи към ежедневните си ритуали. Мъжете нарамиха сопите, жените грабнаха вързопите и тръгнаха към полето. Дочуваха се тихи разговори за отминалата нощ и още по- тихо заглъхваха думите в гърлото.
Що беше туй чудо? Така и не разбраха.
Търкулна се деня и се появиха пак сиуетите горе на баира. Смеят се, пеят. Няма и спомен от случилото се. Пръсна се тълпата на малки групи и поеха по улиците. Изкърза панта, после друга. Светна лампа. Тежки обувки потропват на пода. Уморени стъпки крачат по коридора.
И ей го на! Пак! Тоя вик дето кара кожата ти са се напука от ужас, очите да се изцъклят, а гръбнака ти да се свие до размерите на юмрук. Никой не посмя да помръдне. Всичко замръзна, сякаш от това зависи живота им. Чакаха.
Какво ли чакаха?
Тоя вик сякаш идеше дълбоко от земята, вибрираше в костите им и се извисяваше до небесата. Даже бълхите по добитъка застинаха.
Чу се отново, този път от хълма, там от дето по- рано бяха минали.
Чуха се много, много стъпки. Малки и големи, бързи и накуцващи. Всички в една посока устремени. Кой взел със себе си сопа, кой тиган, друг камък, трети колан. Кой каквото имал на пътя си грабнал. И колкото по- близо стигали, по- неуверени ставали стъпките. Ей ги горе вече. Като един спряха всички внезапно, стъписани, гледат и не вярват на очите си.
Гледат напред, споглеждат се и пак гледат напред. Нищо не излиза от тия зейнали усти, само очите шарят и говорят.
А пред тях, не какво и да е, а едно магаре. Едно едничко пусто магаре. Бяло като сняг, с дълбоки очи и кръв стичаща се от лявтото му бедро. Капе и потъва в земята без да остави следа.
Магарето нададе нов вик и всички притиснаха уши и стиснаха очите да не изфръкнат. Някои се свлякоха и на земята. Докато се опомнят магарето вече го нямаше.
Никой не разбра какъв беше тоя странник минал през селото им. Никога и не разбраха. Не се и появи повече. Младите станаха старци, а старците се наместиха в гробището. Никой вече не помнеше тия странни дни.
Само на мястото дето беше стояло магарето и кръвта му беше пропила в земята, сега се издигаше голям бял дъб с кървари листа. На есен щом изпопадат сите му листа, вечер се дочува как през клоните му свисти вятъра, като умиращ зов на някой странник. .
П.П.: От срещата на Write craft - 13.11.19г.
Абонамент за:
Коментари (Atom)