Мислех си за разпокъсаните маргаритки и за разпокъсаната ми душа. Странно е. Болката е непоносима и въпреки това аз не спирам да се усмихвам. На теб, на мен, на нас, на времето което имаме. Нашите моменти. Нашата тишина..
Мислех си за начина по който обичам. Начина, по който любовта ми говори и ми дава живот.
Мислех си за това как хората не разбират начина, по който те обичам и най- вече това, че ми стига веднъж годишно да прекарам 2 часа с теб.
Това ми е достатъчно. Достатъчно за да ми дава живот, да ми дава сили, да поддържа пламъка жив.
Мислех си за това как винаги прекарваме време заедно, когато най- силно имам нужда от това.
Всеки път съм разпокъсана на хиляди парчета, на хиляди мисли, на хиляди чувства.
Но щом те видя и сякаш всичко избледнява, всичко се нарежда.
Нещата вече не изглеждат толкова.. толкова сиви и сериозни и започвам да се усмихвам.
Мислех си за начина, по който ме зареждаш с най- чистите и блажени емоции, със спокойствие и любов към теб и живота, дори към мен самата.
Мислех си за чувството на ограбеност, след всяка раздяла и как всеки път се усилва.
Мислех си за това как винаги намираш точните думи, а в миговете когато думите са излишни - точния поглед, който достига до места в душата ми, до които сама аз не се бях докосвала, дори не знаех за съществуването им.
Мислех си за нас. За онова "НАС" , което обществото смята за болезнено и нелепо.
Но всъщност то е толкова истинско и толкова успокояващо и подаряващо.
Мислех си.. колко щастлива се чувствам, когато си наблизо.
Мислех си за това, колко сме открити един към друг и крехки, пазещи се, треперещи един на друг да не се нараним.
Мисля си разни неща.. Чувствам ги..
Мисля си как бих могла да изброявам цяла седмица какво мисля и чувствам за теб и нас.
И колко си специален за мен.
Ще завърша с нещо старо и точно за теб написано :
"Блажена ще се нарека, защото те обичам и в замяна нищо не искам. Любовта ми към теб ме зарежда всеки ден, достатъчно ми е да знам че някъде те има.."
Няма коментари:
Публикуване на коментар