-Какво правиш?- попита тя и седна до мен.
-Гледам звездите и търся моята.
-Хмм. Нима си имаш звезда. – отвърна с леко недоверие. – Само ти, или всички си имат звезди? Аз имам ли? Коя е? Покажи ми я.
Тя винаги задаваше въпрос след въпрос и никога не чакаше отговор. Не й и трябваше. Тя знаеше отговорите на всеки въпрос, който задава. И когато се намереше някой смелчага, който да й даде отговор, различен от този в главата й, тя направо го изяждаше жив. Разкъсваше го с думи, докато не се съгласи с нея. Тогава със самодоволна усмивка възкликваше – „Аз винаги съм права” и палеше цигара.
Такава беше тя- малката Фани. Тя всъщност не беше малка. Утре е рождения й ден и става на 21г. Но външният й вид наподобяваше по-скоро на 14 годишна девойка. Ниският и ръст, луничките и вечната й усмивка на фона на червената й коса, често обърква хората. Тя е едно дете- безгрижно, невинно, свободно дете на 21 години.
-Коя е моята звезда? – попита пак.
- Не знам. Ти коя си избираш?
- Как бих могла да си избера само една звезда и да бъда нейна завинаги и тя моя..? Бих искала никой да не ме притежава и аз да не притежавам никой. Колко хубав щеше да е света, не мислиш ли?
Всъщност не мислех. Наблюдавах как всяко едно движение на тялото й е съвършено, появило се в най-точния момент. Прекрасна е.
И как очите й блестят на лунната светлина. И как сладко се мръщи носът и устните й, когато се мъчи да си спомни нещо. И как отмята коса зад ухото си, когато е притеснена или се срамува, или когато иска нещо, но не знае как да го каже.
-Имаш ли цигари?
-Имам. В чантата са.
Отвори внимателно чантата ми и извади две цигари. Едната сложи зад ухото си, а другата- запали. Пое дълбоко въздух и се загледа в далечината, сякаш чакаше някой всеки момент да се появи от нищото. Бавно отпусна дробовете си и димът напусна тялото й. Засмя се.
- След тежък ден, първата цигара има вкус на мед. Днес чаках да се появиш в магазина, а ти не дойде. Какво стана?
Замълчах. Страхувах се да й отговоря. Не беше готова да чуе мислите ми.
- От колко време се познаваме. – попитах след малко.
- От цяла вечност. – и загаси цигарата. – От 4 прераждания и 16 години. Не от 5 прераждания. 60-те години ми се губят винаги. – отново се засмя. Облегна се на мен и затвори очи.
Отново избяга в нейния свят. Там където е вечно лято и вместо дъжд валят звезди. Там където всяко една мисъл става реалност още преди да се е появила в главата ти. Там където тя ме обича, а аз не съм най-добрата й приятелка. Там където можем да бъдем заедно. В нейния свят.
-Фани, глупачето ми, не заспивай.
-Късно е! –и усмивка се появи на лицето й.
Свали цигара от ухото си и с пръсти ми направи знак да й дам запалка. Пламъкът озари лицето й. Беше по-красива и от първия миг, в който я видях.
Останахме още няколко часа така- загледани в далечината, в светлините на града и хилядите объркани души, бродещи по пустите улици.
Щом свършиха цигарите, бавно слязохме по склона, по кривата пътека, през гората и по улицата водеща към домът ни..
*вълнуващ*
ОтговорИзтриване