В тишината на планината

 Когато не намираш начин да спреш 

Разрушаването на собствената си съдба 

Отричайки се от пътя си към вътрешната пълнота

Тогава Вселената намира начин 

Така да подреди събитията по пътя ти 

Че рязко да спреш

Да набиеш спирачки в чакъла

Да се преобърнеш 

И да спреш за дълго

Достатъчно дълго

Че да се огледаш

Първо на вътре

В буриите ураганите и пустините 

Които си създал на мястото на душата ти

Там където не са покълнали семената

На любовта към себе си

На прошката към себе си

Да се видиш 

Да си подадеш ръка и да се прегърнеш 

За утеха

Там трябва да търсиш първо

Да изпразниш себе си до болезнено бяло

И чак тогава да се огледаш навън 

Във всичко онова което те е тласнало по нанадолнището

И трябва да внимаваш 

Дните са къси

Нощтите дълги

Да не забравиш кой си и откъде си дошъл

Къде са корените ти

Защото в чакането има много повече време 

Отколкото в препускането 

Да наблюдаваш миготворението как бързия ход на живота се създава 

Подминава те 

А ти си тук просто тук

На прага без да можеш да прекрачиш

Без да можеш да се върнеш 

Сякаш времето е спряло а живота е продължил да се живее 

Прости си

Обичай се 

В пълнотата на мрака и блясъка ба светлината които те изграждат

Пожелай си

Припомни си 

И после пусни 

Пусни всичко да си иде така както е дошло

Време ти е дадено да разтовариш багажа си 

Използвай го мъдро 

Не взимай нищо със себе си 

Ще видиш че нищо не ти трябва 

За да бъдеш 

Просто да бъдеш 

Да обичаш и да бъдеш обичан 

Още един ден

 Да си мислим мислите

На завъртулки

Защото се натъпкани с набухватели 

Да си чувстваме чувствата 

Просмукани

В болките на ставите 

От тежеста на живота ни

А той в толкова лек

Господи (за първи път в живота ми те споменавам)

Ама не онзи създаден от човека за мълви човека неговото слово и да съди другите по негово тълкувание..

Толкова лек е живота ни онзи сред листата, между семената, между капките и диханията на душата..

Че ни е страх Господи да го живеем да не би да го разрушим с нашите битовизми 

Битовизмите на сметките, на имейлите, на учтивостта по задължение, на неразбирането и неприемането на другия и най-вече на себе си

Да не ти подам ръка защото Господа бил решил, че ти точно това имаш нужда да изживееш за да си научиш житейския урок

Да ти подам ръка за да науча кога Господ иска от мене да се оттегля в смирение

Как да бъдем едно когато всеки иска някой друг да му носи товара, но нали сме едно не трябва ли товара да е споделен

По път вървим и в пътища се делим 

На кръстопъти се срещаме и в кръстопътите се разделяме защото от различни посоки идваме а търсим нещо което да е като нас 

Няма Господи нищо като нас защото ние сме само веднъж просмукани в мислите си и чувствата преплетени 

Господи как ? Като всяка Как води до Защо?

Да бяхме леки като живота 

Пера върху тревата леки 

Та да знаем Господи къде в долу и къде в горе

А те рибите все в различни посоки плуват 

Винаги обърнали гръб една към друга 

Все загледали в безкрая

Как го гледаме безкрая като е безкраен? 

Така полудяха поколенията и започнахме да се израждаме от лудостта ни. 

Откъде тръгне.. а къде стигна.

(Лудостта Господи била неспособността да изразяваме мислите си разбираемо за околните) 

Земните риби плуващи по небесната река

 В празнината и тъмнината на Новата Луна . .

Между звездните проблясъци в пролуките на нощта . .

В полъха на вятъра по повърхността на падащите листа . .

Между капките сутрешна слана . . 

В гънките на времепространството . .

В притворени за сън очи . . 

В тишината на сънищата . . 

Ще те чакам да откриеш своя път . . 

Към мен . . 

Под светлината на Пълната луна . . 

Дълбоко в нощта

 Да бъда тук под звездите

Под дървестните корони

В благоуханието на есента

Да докосвам душата си 

В меката прегръдка на любовта

До мен да достига от далечината 

Звукът на нощта

И глъчта на тълпата 

Под прашните изпарения на танцуващи крака

Да чувам сърцето си как шепти

Твоето име как се оплита нощем в моите коси

През пръстите ми да се стичат

Водите на младостта 

В потока Вселенски

15.09.2022

 Притихнали 

Между тихото в мислите ни

Между погледите и трепета на дъха

Да не трепне

Тихо много тихо безмълвно

Да се вкопчвам 

Без да докосвам 

Да те мисля 

Без да жадувам 

Притихнали 

В чувствата без да се допускат да облеят

Колко трябва да се изчака 

Когато чакането е низ от тревоги и фантазии

Понякога водя разговори с теб в главата ми 

Но ти не си ти 

А си любовта която имам за даване 

Безвремие

Когато отвътре чувстваш, че си на стотици хиляди мигове отвъд случилото се 

(защото са минали много повече години, отколкото си бил ти тогава) 

А в същото време усещаш как очите ти сълзят и щипе, 

а вакума в корема те връща в онзи момент 

Не е същото и е същото едновременно 

Толкова много ситуации на порастване

Моменти към които се връщаме 

защото в тях разпознаваме личното си предадетлство към себе си 

Моментите, в които не сме спрели или сме продължили, 

въпреки че тялото ни е крещяло противоположното 

А ние сме оставали или сме продължавали подтикнати от очакванията идващи отвън 

 Постоянно променящи се и все същите 

 

Какво е онова нещо което не ти дава спокойствието 

което бленуваш 

 Кое е онова, което не можеш да простиш 

 Което болезнено искаш да простиш и се чувстваш виновен, 

че не можеш да простиш и ти просто наистина не можеш 

защото все още спомена те пронизва до физическа болка

 и плачеш наистина 

 

Колко пъти се забърка в опасности само и само да не си там или да си там 

 Но да не си в себе си 

 защото вътре не можеш да се скриеш от собсвената си чернилка 

 онази от която се страхуваш и повече те е страх другите да не видят 

 Как да ти кажа като знам че ще си тръгнеш 

а по страшно е че ще решиш да останеш 

 Прощавам ти - искам да е истина 

 как да простя на себе си вината че не мога да ти простя 

 С всеки ден малко повече и малко по малко 

 Поглеждам те и виждам себе си собствената си чернилка 

 Толкова много гняв и само малка частица от него е мой 

 Другия наследих безволево 

просмука се и застина като втора вътрешна кожа 

 В гнева покълват растения 

 Които се страхуват от светлината 

 кислорода им пари на небцето прогаря го като 20-та цигара 

 Слаба воля 

 Безволево 

Няма живец 

 Живец към изживяното към реализираното към отминалото 

 Поглеждам в себе си и не виждам

 не искам да виждам замаскирвам го защото ми наболява на очите 

Толкова много за изхвърляне 

 Толкова много за не изхвърляне а за трансформиране 

 Трансформиране 

 От пълнотата на празното към празнината на пълното 

 . . Безвремието на детските травми

Жадувам

Да те обичам

В нежен стон 

от разливаща се вода

надолу покрай корените

отмиваща горещината натрупана под тежестта на отминалите дни

Тежки бездушни дни на самота към себе си

Да те обичам 

като първи дъжд след морни дни

Да усещам болката ти върху кожата си 

как изгаря

Провирам се като вода между корените 

отмивайки прахта на дълга към дедите ни

Безплътни разтворени във водата

докато обливаме корените на младостта ни

Да те обичам 

в бълбукането на напукалата земя

изгубила силата си да обича да покълва любовта си

Като първи капки дигащи прахта ти от земята

напоявайки запълвайки всяка пукнатина нанесена от сушата в сърцето ми

Да те обичам 

Първи юли не е ден на детето

Между порастналите:

Гласът й трепереше. 

В буквите се прокрадваше отчаяние и всяка следваща тежеше повече от предходната. 

Думите се лееха бавно, хаотично, сякаш се сдържа да не заплаче, да бъде силна, да не се усети уязвимостта, която всъщност беше единственото присъстващо. 

"Но вижте, разбирате ли? Аз знам, че всички храним семейства, аз такова не искам да подхождам с лошо" Сякаш искаше да оправдае собствената си липса и непретенциозност. 

 "Но детенцето ми, разбирате ли, то не иска, тръшка се, а ние сме му казвали не веднъж, 

 че друг освен мама и тати няма право да го удря"

 - А вие колко често го удряте? 

 Чувах как сълзите й барабанят по пода, по-силно от думите й. 

 "Ама не, ние такова.. ама не всеки ден, само когато има повод" 

  Превод от детски: 

Никога не съм достатъчен, никога няма да бъда достатъчен. 

 Нещата, които правя не са правилните, не са онези неща, които трябва да бъдат. 

 И това трябва как силно тежи. 

 Червеното по бузата ми отдавна го няма, но чувствам как пръстите са още там, 

 отдолу под кожата ми, завинаги. 

Отделят кожата ми от мен, все повече и повече и накрая вече нямам кожа. 

Всеки допир е болезнен. Страх ме е от хората и това да бъдем в контакт. 

 Не искам да виждам очите ти, тежът ми върху раната. 

 Срам ме е, че не мога да бъда достатъчен. Виновен съм, че останах без кожа. 

Прости ми, цял живот ще се извинявам. 

 Аз незнам как да обичам себе си, никой не ми показа как се обича без повод.

Порастване на обратно

Да седиш тихо в тишината заглъхнало усещаш, нещо се движи вътре в теб безпирно е макар и понякога да е тихо но трябва да е много тихо отвън за да се чуе вътрешния шум, да се усети движението Мисля си На това му казват да порастнеш.. Когато собствените ти чувства не те изненадват, и когато да се влюбваш в непознати ти се струва срамно Или просто сме претръпнали от болката Но не е ли именно тя най-сладката когато си на 12-15-19 г. Когато я чувстваш за първи път и е толкова обезшумяващо силна, че чак нечуваш, не виждаш забравяш кой си и къде си само фиксацията и пукота на болка в ушите. И мъркането на котката вечер .. На прага на 30г. е толкова тихо, че чак е шумно. Чувството е да си достатъчно порастнал, че да си много малък още. А любовта.. за любовта..

С дъх на промяна

Няма как.. Всичко се променя, изменя, трансформира и обагря в нови цветове ааа, да дойде момента и той вече се е изменил никога нищо не остава същото един поглед понякога е достатъчен дума полъха на разминаването Някога пишех много, често за всичко, основно за любовта и търсенето Сега заглъхвам в собствените си мисли, продиктувани от чувствата ми Не мога да преброя пътите, в които съм изпитвала нуждата да пиша, но не го правя, думите не стигат, не могат да поемат. А времето така бързо препуска Оглеждам се в думите ми Годините са се изнизали, а те са още тук в мен А аз не съм тук в мен Аз съм друго, другате, нещо същото, но много по-друго от онова, и по-различно от следващото Какво да ви кажа, когато всичко е изговорено? Какво е онова, което заслужава да бъде изписано, как да уловиш, когато то вече е отминало. Поглеждам те и виждам себе си, докосвам те и докосвам себе си, протягаш се - минаваш през мен и продължаваме всеки накъдето и после отново тук Да пиша?!.. Няма как..