Говореше. Говореше бързо, унесено, развълнувано. Очите му блясваха все по-ярко при всеки спомен. Изживяваше всеки миг отново и отново и отново. Аз просто седях, заслушана в думите му. Препусках заедно с него в неговите спомени. Аз бях част от тях като персонаж на заден фон, запалил цигара, слушащ развълнувания разказ на едно момче. Сякаш бързаше да ми разкаже всичко, колкото се може по-бързо, сякаш времето нямаше да стигне и аз щях да си тръгна без да чуя всичко, което иска да ми каже. Затова и мълчах. Той говореше, сменяше темите постоянно, губех нишката на моменти, замислях се за разни си мой неща. Но пламъка в очите му ме държеше в реалността. Художник бе – да. Рисуваше плажни ивици, танцуващи момичета, алкохолно опиянение. Разговори- някои забравени, други не толкова.Рисуваше нощното небе, сякаш сега бе над нас. Сякаш не бе сряда-20.10 някъде към 14:00, а края на юли, не по-рано от 00:30 и лежахме на плажа броейки звездите. Странно нали, тези звезди все ни свързват мен и теб. Да, знам ще кажеш, че пак се заблуждавам, но нека не говорим сега за това. Говори ми, не спирай. Нека гласът ти ме топли през предстоящата зима, нека ми е топло самотните нощи, прегърни ме. Студено ми е..
Тогава заговори за нея. Онова прелестно момиче от сънищата му, онази негова муза, която тайно исках да заменя със себе си. Онази нимфа омагьосала го със първия си поглед. Какъв ужас!! Защо ми говориш за нея. Какво очакваш да кажа?! Тежък е този товар не мислиш ли? . Аз съм твой отдушник, а ти си моята муза. Аз съм твой приятел, а ти си моята любов. Какъв ужас!! Какъв ужас..
Няма коментари:
Публикуване на коментар