За всички онези гадни хейтъри, които ръсят глупост след глупост, празни думи, насочени със злоба. Онези хора, които са се олепкали с нещо отвратително и гнусно и се опитват да го избършат в околните хора. И го правят сякаш ако не го махнат Сега- Веднага, ще умрат. Край!. Умират, изчезват. А те не са готови да умрат, нямат и не знаят за какво да живеят, но не искат да умрат. Този първичен неистов страх, породен от мръсното лепкаво нещо ги кара да го обърсват в хората. Но всъщност всичко е само и единствено в главите им. Някъде в съзнанието им всички са срещу тях, всички говорят срещу тях. Някъде дълбоко в съзнанието им, те са просто едни малки плачещи самотни деца. Деца чиито кукли са скъсани и мръсни, а количките нямат гуми. Деца чиито родители са вечно отсъстващи, вечно празни. Едни безпомощни, наранени деца, които не познават друга алтернатива. „И в безпомощността се ражда агресията” – бе ми казал някой някога. Какво е безпомощността ?
Всеки един от нас някога е изпадал в ситуация на безпомощност. Спомнете си за онзи момент, когато нещо или някой ви кара да се смалявате. Вие ставате все по- малки и малки. Върху вас се изсипват хиляди тонове боклук и гадости, само за момент се оказвате в бездънна кофа за боклук. Пропадате все по- надолу и по- надолу, а боклука ви засипва. Потъвате, изчезвате. Безпомощни. Една идея преди да изчезнете, да бъдете заличени, разумът отстъпва място на първичното. На онова психотичното, първичното. Онова, което ви кара да се надигнете и да се борите за въздух, за свобода за живот. Да се опълчиш на смъртта. Безпомощни. А сега си представете това усещане да е част от вас всеки ден, всяка нощ, до края на жалкия ви мизерен живот. И да ви се налага всеки ден да се борите за. . още един ден, в който битката ще продължи.
Това се случва с всички онези, олепканите, онези безпомощните, агресивните. И те го правят, ден след ден. Борят се със зъби и нокти за това. За живота си. И се преборват. Нараняват заплашващия. От заплашвани се превръщат в заплашващи. И всеки път, когато разпознаят в нещо или някого онзи първичен дразнител- първоизточникът на тяхната безпомощност, те го нападат, отново и отново. И това се превръща в мания, даже в удоволствие. Превръща се в начин на живот. Превръща се във вътрешен затвор.
Не си мислете, че това наистина им харесва. Просто нямат избор. Това е по- малкото зло. По- лесно е да ти харесва да си деструктивен, само-разрушителен, агресивен, отколкото да си признаеш, че си слаб, че си разкъсан, празен.
Все пак във всеки един от нас зрее по един гаден хейтър. Всички сме омазани с лайна още от раждането ни. Всички сме обречени. Но това въобще не означава, че трябва да се примирим. Да позволим да бъдем мачкани или да мачкаме.
Отсъдено е да се родим, да живеем в този свят, да оцелеем въпреки родителите ни, да оцелеем въпреки средата. Да оцелеем въпреки себе си и постоянните вътрешни борби. Да оцелеем въпреки всичко. И оцеляваме. Ден след ден, година след година, отново и отново, живот след живот! Оцеляваме! Оцеляваме благодарение на онези малки неща.
Онези тихи, скрити вълшебни моменти, които ни биват предоставяни всеки ден. Онези моменти, в които благодарение на нещо малко живота ни се преобръща. Онези моменти, които разграждат боклука, който е изсипан върху нас, рециклират го и го превръщат в нещо красиво, позитивно, градивно. Онези моменти рано сутрин, когато едва едва отваряш очи, правиш си кафе, палиш цигара и отваряш прозореца. Сядаш отвътрешната страна на парапета и виждаш света- хармоничен, изпълнен с вълшебство и се усмихваш. Онези моменти, когато някой те хване за ръка и този някой се усмихне. Онзи момент когато този някой е до теб, поглежда те в очите и виждаш там своите желания. Онзи малък момент на страх и уязвимост преди първата целувка и страстта след нея. За тези моменти и хиляди други си заслужава да живееш. Тези моменти, променят, даряват. Тези моменти могат да завърнат истинския живот и любов и в най- омазаното човече! . .
Няма коментари:
Публикуване на коментар