Гласът й трепереше.
В буквите се прокрадваше отчаяние и всяка следваща тежеше повече от предходната.
Думите се лееха бавно, хаотично, сякаш се сдържа да не заплаче,
да бъде силна, да не се усети уязвимостта, която всъщност беше единственото присъстващо.
"Но вижте, разбирате ли? Аз знам, че всички храним семейства, аз такова не искам да подхождам с лошо"
Сякаш искаше да оправдае собствената си липса и непретенциозност.
"Но детенцето ми, разбирате ли, то не иска, тръшка се, а ние сме му казвали не веднъж,
че друг освен мама и тати няма право да го удря"
- А вие колко често го удряте?
Чувах как сълзите й барабанят по пода, по-силно от думите й.
"Ама не, ние такова.. ама не всеки ден, само когато има повод"
Превод от детски:
Никога не съм достатъчен, никога няма да бъда достатъчен.
Нещата, които правя не са правилните, не са онези неща,
които трябва да бъдат.
И това трябва как силно тежи.
Червеното по бузата ми отдавна го няма, но чувствам как пръстите са още там,
отдолу под кожата ми,
завинаги.
Отделят кожата ми от мен, все повече и повече и накрая вече нямам
кожа.
Всеки допир е болезнен.
Страх ме е от хората и това да бъдем в контакт.
Не искам да виждам очите ти, тежът ми върху раната.
Срам ме е, че не мога да бъда достатъчен.
Виновен съм, че останах без кожа.
Прости ми, цял живот ще се извинявам.
Аз незнам как да обичам себе си, никой не ми показа как се обича
без
повод.
Няма коментари:
Публикуване на коментар