Денят беше от ония -
слънце грее, облак се не види у небето, а по улиците такава пустощ, че чак птиците са заглъхнали.
Лято е, с лятна мараня и летен задух, сякаш някой те стиска за гърлото, ама отвътре - от дробовете навън те стиска.
Само в далечината се дочува ритмичното клатене на класовете по полето.
Мине час, мине два, катурне се половината ден, а на вън все така, ни жива душа, ни птича песен се долавя. Отвреме навреме се чува пукане от някоя дървена греда, нагряла се от слънцето.
С последните слънчеви лъчи нещо взе че се разпука.
От полето се чу глъчка, смях и песен. По хоризонта изплуваха сиуетите на жителите. Първо мъжете преметнали на рамо по една сопа, а след тях жените с по един вързоп в ръка. Пеят, смеят се, сякаш не от работа идват, а на сватба отиват.
Тълпата се разби на по- малки групи и потънаха в улиците и малките преки, а жлъчката на свой ред се разби в стените и постепенно затихна.
Мина полунощ, мина два. Не щеш ли силен вик проряза нощта, та чак кучетата завиха а петлите запяха.
Първо светнаха прозорците, после изкърцаха пантите. Под шума на стъпките се чуваха тревожни въпроси. Не се откри източника и всички се прибраха по домовете си. Лампите загаснаха.
Мина още час - два, тамън да се съмне и викът отново разтърси селото, този път по- тягостен, сгъстен и каращ кръвта да замръзне, а жилите да се свият от болка. Лампите светнаха, пантите изкърцаха, само стъпки се чуваха. Само уплашени погледи се стрелваха и бързо се навеждаха главите, някой да не реши да се заговори. Пръснаха се хората на групи по трима и петима. Мина време, събраха се мегдана и без никой нищо да каже стана ясно, че никой нищо не е намерил. Стоят там и незнаят що да сторят. Сякаш пак е пладне и жегата стиска от дробовете навън. Постояха още малко, па си тръгнаха по домовете. Изкърцаха пантите, лампите не загаснаха. Дебнеха сиуети по прозорците, вперили погледи в тъмните ъгли навън.
Почна да се съмва. Раздвижи се селото. Дочуваха се разбудени животни и птици. Бавно денят се отправи към ежедневните си ритуали. Мъжете нарамиха сопите, жените грабнаха вързопите и тръгнаха към полето. Дочуваха се тихи разговори за отминалата нощ и още по- тихо заглъхваха думите в гърлото.
Що беше туй чудо? Така и не разбраха.
Търкулна се деня и се появиха пак сиуетите горе на баира. Смеят се, пеят. Няма и спомен от случилото се. Пръсна се тълпата на малки групи и поеха по улиците. Изкърза панта, после друга. Светна лампа. Тежки обувки потропват на пода. Уморени стъпки крачат по коридора.
И ей го на! Пак! Тоя вик дето кара кожата ти са се напука от ужас, очите да се изцъклят, а гръбнака ти да се свие до размерите на юмрук. Никой не посмя да помръдне. Всичко замръзна, сякаш от това зависи живота им. Чакаха.
Какво ли чакаха?
Тоя вик сякаш идеше дълбоко от земята, вибрираше в костите им и се извисяваше до небесата. Даже бълхите по добитъка застинаха.
Чу се отново, този път от хълма, там от дето по- рано бяха минали.
Чуха се много, много стъпки. Малки и големи, бързи и накуцващи. Всички в една посока устремени. Кой взел със себе си сопа, кой тиган, друг камък, трети колан. Кой каквото имал на пътя си грабнал. И колкото по- близо стигали, по- неуверени ставали стъпките. Ей ги горе вече. Като един спряха всички внезапно, стъписани, гледат и не вярват на очите си.
Гледат напред, споглеждат се и пак гледат напред. Нищо не излиза от тия зейнали усти, само очите шарят и говорят.
А пред тях, не какво и да е, а едно магаре. Едно едничко пусто магаре. Бяло като сняг, с дълбоки очи и кръв стичаща се от лявтото му бедро. Капе и потъва в земята без да остави следа.
Магарето нададе нов вик и всички притиснаха уши и стиснаха очите да не изфръкнат. Някои се свлякоха и на земята. Докато се опомнят магарето вече го нямаше.
Никой не разбра какъв беше тоя странник минал през селото им. Никога и не разбраха. Не се и появи повече. Младите станаха старци, а старците се наместиха в гробището. Никой вече не помнеше тия странни дни.
Само на мястото дето беше стояло магарето и кръвта му беше пропила в земята, сега се издигаше голям бял дъб с кървари листа. На есен щом изпопадат сите му листа, вечер се дочува как през клоните му свисти вятъра, като умиращ зов на някой странник. .
П.П.: От срещата на Write craft - 13.11.19г.
Няма коментари:
Публикуване на коментар