Не се знае колко време е необходимо да мине докато забравиш.
Всяко сбогом е копнеж за бъдеща среща.
Всяка нова среща е спомен омотан в мечта.
Винаги ли остава частица от тях в нас.
И говорим, мислим, държим се като обсебени,
без дори да го осъзнаваме.
И когато някой постави огледало пред нас,
ние се секваме и засрамени навеждаме поглед.
Болезнено е да погледнеш навътре към себе си.
Да видиш, това което виждат другите.
Да си спомниш колко години са минали и ти все още копнееш.
Осъзнавайки, че този копнеж е роден и подхранван от фантазии.
И колко обсебен всъщност си.
И идеала който си създал няма нищо общо с реалния обект.
Той е просто друга вселена.
И сякаш комета е помляла твоята.
И навсякъде блуждаят прашинки от твоята същност.
Опитвайки се да запълниш празнините с блажения обект.
И обсебваш себе си.
С налудничеви мисли.
И така е по- лесно.
Защото във фантазиите няма самота, няма липса, няма несъвършенство.
Всичко е такова каквото го начертаеш.
Ти си творецът.
Ти решаваш.
И без да се усетиш са минали години във фантазии.
А реалността е съвсем различна.
И вече си измамен.
От себе си.
От обсебващото ти желание.
От желанието за близост.
Дълбоко в себе си някъде знаеш, че това е илюзия, че всичко е сценарии.
Защо тогава продължаваш?
Защо тогава продължаваме да търсим стари лица в новите моменти. .